Стивън открива малко момиченце, което плаче на гарата, чакайки баща си. Но докато се опитва да се свърже с майката на момичето, тя му показва снимка на баща си и Стивън разбира, че го познава.
Беше типичен ден на гарата, където Стивън работеше повече от 7 години. Работата му включваше много стоене и патрулиране, но беше предимно мирно. Във влака имаше малко сътресения. Хората просто искаха да стигнат до дестинациите си възможно най-бързо.
Най-често той се справяше с няколко буйни тийнейджъри или помагаше на някого да стигне до правилната врата. Понякога хората забравяха вещите си и Стивън ги водеше до зоната за изгубени и намерени вещи на гарата, надявайки се, че ще намерят пътя обратно към собствениците си.
Харесваше работата си. Това не беше най-прекрасната кариера, но за разлика от някои хора, той не жадуваше за повече. Стивън не искаше да се изкачва по някаква корпоративна стълбица или да става милионер. Да, парите бяха нещо хубаво, но не бяха най-важната част от живота. Във всеки случай не беше за него.
Мечтите му включваха прекрасна жена и собствено семейство, но той все още не го беше намерил. Вместо това често посещаваше родителите си, помагаше на братовчедите си с децата им и посещаваше семейни събирания. Картофената салата на майка му беше най-добрата.
Имайки това предвид, той погледна часовника си с надеждата, че вече е време за обяд. Но трябваше да изчака още половин час, за да си вземе почивка. Стивън започна да си подсвирква и да върви отново. Едно потупване по рамото го разсея.
— Извинете, сър. — каза жена с яркоруса коса. — Има малко момиченце, което плаче на пейката. Мисля, че е сама.
Стивън се намръщи.
— Къде?
Жената посочи. Той й благодари, че е била бдителна, и тръгна към пейката. Бързо видя момиченцето. Тя седеше сама на пейката и плачът й се чуваше, тъй като наоколо имаше малко хора.
— Здравей! — поздрави той, като се наведе малко. — Какво има, сладурче?
Момиченцето вдигна очи и отговори през плач.
— Татко обеща да се върне…
— Баща ти ли те остави тук? — попита Стивън ужасен.
— Не! — поклати глава тя. — Дойдох да го чакам.
— О, добре. Къде е майка ти?
— У дома.
Веждите на Стивън се повдигнаха при този отговор. Не беше сигурен, но това момиче можеше да е избягало от вкъщи до гарата, докато майка й не е била внимателна. Отдалечавайки се на няколко крачки, той заговори в комуникатора си, разказвайки на колегите си за изгубено момиче.
Беше протоколно. Те ще се свържат с властите и ще се опитат да оправят нещата. Майка му може да е извикала полицията и те да дойдат за момичето. След като приключи с комуникацията, Стивън се върна и седна с момичето на пейката.
— Всичко ще бъде наред, момиченце. — утеши Стивън все още плачещото дете — Майка ти ще дойде и баща ти също. Вероятно.
— Наистина ли? — Момиченцето вдигна очи и спря да плаче, докато надеждата се изписваше на лицето му.
“Опа! Не трябваше да го казвам. Може и да не е вярно.”, помисли си Стивън.
— Е, възможно е. Но е по-добре да чакаш у дома с майка си, отколкото тук на гарата съвсем сама, нали? — каза Стивън и веднага изпадна в паника, когато лицето на момичето се сбръчка.
— Чакай, не плачи отново. — подкани я той. — Разкажи ми за баща си. Какво ти каза той?
— Той замина. Както винаги. Идваме тук, когато се връща. Но го няма твърде дълго. — отвърна момиченцето и сви устни.
— Твърде дълго го няма? — каза Стивън, разгадавайки думите й. Баща й вероятно пътуваше по работа и скоро щеше да се върне. Децата нямаха правилна мярка за време. Той й липсваше.
— Да. Твърде дълго. — продължи тя, кимайки замислено.
Но преди Стивън да успее да каже повече, комуникаторът му изсвири и колегата му каза, че майката е открита и бърза към гарата. Тя очевидно се беше обадила на полицията около час по-рано, след като момичето се е измъкнало от нея в близкия супермаркет и е изчезнало.
Стивън благодари на колегата си и се обърна към детето.
— Майка ти идва скоро. Трябва да се прибираш вкъщи. — каза й той.
— Добре. — каза тя унила.
Отчаяно искаше да я развесели.
— Имаш ли снимка на баща си? Може би мога да помогна. Работя тук. Ако го видя, ще му кажа да се върне бързо при малкото си момиченце.
Очите на момичето се разшириха и тя бръкна в джоба си за смачкана хартия. Стивън я отвори с усмивка, само за да падне при гледката пред него. Снимката показваше малкото момиченце, което трябва да е било с около година по-малко, когато е направена. Имаше и красива жена, но до нея беше… брат му Анди.
Анди, който напусна дома си на 18, за да не се върне никога. Винаги казваше, че иска да напусне техния малък град и да направи нещо с живота си. Той каза на семейството, че го дърпат назад. Че са бреме за него.
Няколко години по-късно Стивън се свърза с него, когато дядо им почина, но Анди отказа да помогне или да дойде на погребението и в крайна сметка блокира номера на Стивън. Не беше го чувал повече от 10 години.
Идеята, че Анди е станал баща, беше поразителна. Но най-лошото беше, че семейството му живееше в този град, което означаваше, че той е бил там през цялото време или поне за известно време. Не беше посещавал родителите им и не им беше казал нищо.
И по някакъв начин той знаеше, че няма да се върне за това малко момиченце и красивата жена на снимката, жената, която тичаше към тях, косата й се развяваше от бързите й движения.
— Саманта! О, Боже мой! — каза тя задъхано, обвивайки ръце около момичето, докато то започваше да плаче. — Как можа да ми причиниш това? Бях толкова уплашена!
— Съжалявам, мамо. — каза момиченцето с наведена глава.
Стивън ги погледна и изпита гняв. За първи път беше бесен на брат си. Години наред той оправдаваше действията на Анди, описвайки го като амбициозен. Но това беше различно. Анди беше изоставил собственото си семейство.
— Здравейте, сър! О, боже! — жената най-накрая вдигна поглед от момичето си и се усмихна на Стивън. — Благодаря ви много. Умирах, мислейки, че е отвлечена или по-лошо. Просто ви благодаря.
— Госпожо, това може да звучи странно, но съпругът ви Анди ли се казва? — попита той, застанал до пейката.
— О, добре. Никога не сме се женили. Но бяхме заедно. — каза жената иронично. Тя погледна надолу към темето на детето си. — Тя го чакаше, нали?
— Да. Тя ми показа тази снимка. — обясни той. — Госпожо, Анди е мой брат.
— Какво? — намръщи се жената.
— Е, предполагам, че може да се каже, че сме отчуждени. Това е дълга история. Той напусна на 18 и не искаше да бъде обвързан с този град или със семейството си. Имаше амбиции. — измърмори Стивън. — Както и да е, не знаехме за вас. Как се казваш?
— Анди ми каза, че няма семейство. — каза жената, поклащайки леко глава. — Е, аз съм Клара, а това е Саманта. Но това не може да бъде. Няма… няма… смисъл.
Очите й присвиха, докато гледаше Стивън, и той знаеше, че тя най-накрая забеляза малката прилика.
— Радвам се да се запознаем, Клара. Аз съм Стивън. Къде е Анди? — попита директно той.
Тя погледна надолу от срам и отново поклати глава. Тя произнесе думите:
— Той ни напусна.
Това беше типично за брат му.
— Е, искам да знаеш, че не си сама. Имаме голямо, голямо семейство и родителите ми ще се радват да се запознаят с вас двете.
Лицето на Клара се проясни. По-късно Стивън щеше да открие, че тя няма семейство и идеята дъщеря й да има баби и дядовци, братовчеди и много разширено семейство беше добре дошла.
— Нека се обадя на майка ми. — каза той. Той ги представи на семейството и те бързо се сляха. Анди никога повече не се появи, но Стивън се погрижи Клара и Саманта никога повече да не се нуждаят от брат му. Той им беше достатъчен.
