Богат човек се кани да изяде поничката си по време на обедната почивка, когато писклив глас зад него пита: „Можете ли да ми дадете вашата поничка, сър?“ Мъжът се обръща, за да види малко момче и е шокиран, че е неговото копие.
Питър излезе от офис сградата си по време на обедната почивка и отиде право в кафенето отсреща. Там той поръча любимата си глазирана поничка и кафе и седна на маса пред заведението, наслаждавайки се на собствената си компания.
Такъв беше Питър. Той обичаше да се възхищава на тълпите от хора, които минаваха по улиците, докато обядваше сам. Служителите му се чудеха защо го прави. В крайна сметка не всеки ден виждате богат бизнесмен да яде поничка за 1 долар в евтино кафене за обяд.
Но на Питър не му пукаше. Той беше земен човек, който не се притесняваше много от нещата, които се говореха зад гърба му.
В този ден Питър се канеше да отхапе от поничката, когато писклив глас зад него попита:
— Можете ли да ми дадете вашата поничка, сър? — Питър не беше подготвен за това, което видя след това…
След като чу гласа, Питър веднага се обърна и видя малко дете, вероятно на 6 години, обляно в сълзи, зад него.
— Много съм гладен. Мога ли да взема това? — попита той, гледайки поничката с гладни очи и на Питър му отне малко време, преди да успее да отговори. Момчето беше негово точно копие.
— Ъъъ, добре, да, разбира се, приятелю. — накрая каза той, докато подаваше поничката на детето, все още изненадан от приликата на момчето с него.
— Благодаря ви, сър — каза хлапето и седна на един стол до Питър. Той започна да яде поничката.
Питър не можеше да откъсне очи от него. Сякаш гледаше как по-младата му версия поглъща поничка. Това, което го изненада повече, беше родилният белег на ръката на момчето, който беше същият като неговия. Това наистина разтревожи Питър.
— Хей, хей, по-бавно. Мога да ти донеса още, ако искаш. — каза Питър. — Къде са родителите ти, приятел? И как се казваш?
— Аз съм Джо. — отвърна момчето. — Баща ми почина и аз живея с мама на място, където живеят много бедни хора.
— Приют? — попита Питър. — Как се оказа сам? Не е безопасно за деца да обикалят така.
— Бях много гладен, а мама нямаше пари, така че реших, че мога да помоля някого за помощ. Знам пътя обратно. — каза той. — Благодаря ви за помощта, сър. Можете ли да ми купите още една поничка за майка ми? Тя също е гладна…
— Това може да е шансът. — помисли си Питър. — Може би срещата с майка му може да ми помогне да намеря отговори. Но не мога да разбера как това дете… Как прилича толкова на мен?
Питър отчаяно се опитваше да открие причината за тяхната необичайна прилика, затова реши да купи на момчето храна, която да занесе на майка си и да го придружи.
— Надявам се, че това ще помогне, но… — помисли си той.
— Само изчакай тук. Веднага се връщам, Джо, става ли? — каза той и младежът кимна.
Питър купи сандвичи и понички за Джо и майка му, след което закара момчето до приюта. Джо седеше на задната седалка на колата на Питър и Питър не можеше да спре да го поглежда в огледалото за обратно виждане през цялото пътуване. Кое беше това малко момче?
***
— Мамо! Върнах се и ти донесох храна! — Джо плачеше, докато тичаше от колата, държейки пакетите храна в ръката си. Приютът беше близо до офиса на Питър, само на 15 минути с кола.
— Хей, внимавай, Джо! — извика Питър, бързо излезе от колата и последва момчето вътре. Но Питър не беше подготвен за това, което видя. Това меко казано го разтърси.
Майката на Джо беше причината Питър никога да не е бил щастлив като тийнейджър. Тя беше причината майка му да плаче, вместо да спи повечето нощи. Тя беше причината бащата на Питър да ги остави на произвола на съдбата преди няколко години. Бащата на Питър беше влюбен в майката на Джо и беше напуснал семейството си заради нея.
Майката на Питър работеше на три места и го отглеждаше сама. Питър никога не се е наслаждавал на тийнейджърските си дни, защото беше принуден да стане мъжът в къщата. Той работеше, за да помага на майка си, докато завършваше образованието си.
Години по-късно той успя и състоянието им се подобри. Питър никога не е очаквал да пресече миналото си по този начин.
— Значи Джо е твой син. Нищо чудно, че родилният белег… — каза той, приближавайки се до майката на Джо.
— О, ти си! — каза тя, смутена и стресната, тъй като го позна. — Взел си всичко това за нас?
Той кимна.
— Какво правиш тук? Как… — поколеба се той. — Как ти и Джо се озовахте тук?
Изведнъж в очите на жената бликнали сълзи.
— Джо, скъпи, можеш ли да изчакаш вътре? Мама ще се върне веднага.
— Добре, мамо! И ви благодаря, че ни помогнахте, сър. — каза Джо, преди да изчезне с пакетите храна.
— Много съжалявам за това, което направих, Питър. — каза жената, Рейчъл. — Баща ти почина преди години, скоро след раждането на Джо. Той беше диагностициран с рак. Похарчихме почти всичко за лечението му, но той така и не се възстанови. Това обяснява защо сме тук днес.
— Защо не се свърза с нас? — попита той. — Честно казано, не ме е грижа за теб или баща ми, но ме е грижа за Джо. За бога, той е дете! Той не заслужава да плаща за греховете ти! Не забравяй, че Джо е част от баща ми! Той е семейство.
— Питър… — прошепна тя. — Благодаря ти. Благодаря ти, че те е грижа за Джо…
— Вземи Джо и ела с мен, ако искаш да ми благодариш. Няма да останете повече тук!
— Но
— Е, да, ти го направи, но тя няма да те намрази, Рейчъл. — каза Питър. — Това отличава майка ми. Тя би прегърнала Джо като свое дете. Познавам майка си. Тя има голямо сърце.
Дълбоко в себе си Питър мразеше Рейчъл. Той я презираше. Но той избра да й прости, защото разплаканото лице на Джо му напомни за по-младото му Аз.
В Джо Питър видя безпомощното си по-младо аз, което искаше да плаче на нечие рамо в трудни моменти, но трябваше да се преструва на силно. Джо беше негов брат и Питър не можеше да го изостави.
Той ги заведе у дома, което нарани майка му Мери, но след като видя малкия Джо, тя бързо сдържа сълзите си и се насили да се усмихне.
— Здравей — каза Джо на Мери. — Питър ми каза, че сме семейство. Много ми е приятно да се запознаем.
— Здравей, малко момче — каза Мери и го прегърна. — Искаш ли бисквити и мляко? Обичам да пека бисквити, но вече не го правя, след като Питър порасна. Той също обичаше бисквити. Искаш ли?
Джо кимна с усмивка.
— Обичам бисквитки. Странно е как аз и Питър си приличаме, а и двамата обичаме бисквитки!
Тази забележка предизвика сълзи в очите на Мери, но тя се изсмя.
— О, добре, ти не си по-различен от сина ми. Хайде да ядем сладки заедно, а Рейчъл, можеш да си починеш в стаята за гости. Моля, чувствай се като у дома си.
Не беше лесно за Мери и Питър да простят на Рейчъл за това, което беше направила, но трябваше ли тя да бъде обвинявана за всичко? Не, не трябваше. Защото бащата на Питър беше също толкова отговорен. И което е по-важно, Джо не беше виновен за случилото се.
Така че Мери и Питър решиха да продължат напред и да започнат отначало, вместо да се занимават с миналото.
