Дъщерята на една жена изчезва на 3-годишна възраст в Сентръл парк и през следващите 25 години тя я търси неуморно, докато не чува млада майка да пее.
Родителите, които водеха децата си в парка, често бяха обезпокоени от появата на по-възрастна жена, която жадно се взираше в децата им, а след това извръщаше разочаровано лице.
Карол Кинкейд обикаляше този парк от 25 години и ако щастливите майки и татковци с малките си деца знаеха нейната история, щяха да бъдат още по-обезпокоени и неспокойни.
Преди 25 години Карол беше една от тях, седнала на пейка в парка, гледайки красивото си тригодишно дете да се спуска по пързалката и да строи замъци в пясъчника.
Но цялото й щастие и цялото й спокойствие бяха пометени само за 7 секунди. Карол даваше сок на малката си дъщеря Амбър и когато детето го изпи, тя отиде до близката кофа за боклук.
7 секунди, със сигурност не можеше да бъде повече? Но когато се обърна отново, Амбър я нямаше. Просто изчезна. Никой не беше виждал нищо, не беше чувал нищо.
Дни наред малкото личице на Амбър беше във всяка новинарска емисия и целият свят я търсеше. Тогава, няколко седмици по-късно, изглеждаше, че Ню Йорк е продължил напред. Още едно дете изчезна и Амбър беше забравена.
Първоначално подкрепящите приятели и семейство на Карол останаха настрана. Едно беше да помогнеш на някого през болката от смъртта, но Амбър не беше мъртва. Карол беше сигурна, че Амбър не е мъртва, просто я нямаше.
Карол заживя в кошмар. Болката й беше постоянна, агонизираща. Тя не можеше да продължи от онзи ужасяващ момент, когато се обърна и дъщеря й я нямаше, това нямаше край.
Бракът й се разпада под напрежението на продължаващото търсене на дъщеря й от страна на Карол. Съпругът й го нарече мания, Карол го нарече необходимост. Терапията на двойката не проработи и така на 8-ия рожден ден на Амбър родителите й се разведоха.
25 години и Карол все още идваше в същия парк, застанала на ръба на цялото това щастие и смях, чудейки се дали дъщеря й е добре, дали е щастлива, ако изобщо е жива.
Карол се канеше да си тръгне, когато чу звуковете на позната мелодия. На няколко метра от тях млада жена се беше навела над количка и пееше на бебето си.
— О, малката Кейти има десет пръста, десет мънички пръста на краката, О, малката Кейти има едно носле, едно хубаво носле…
Сърцето на Карол започна да бие лудо. Тя знаеше тази песен! Тя беше измислила тази мелодия и безсмисления текст за Амбър! Това беше любимата й песен и Карол й я пееше по 10 пъти на ден!
Тя направи две крачки към младата жена и тя погледна нагоре. Имаше широки кафяви очи с малки златни петънца в тях. Карол познаваше тези очи! Жената отметна назад златиста коса и се усмихна.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Просто се наслаждавах да те гледам с твоето бебе — каза Карол, — и си спомнях, когато пеех на малкото си момиченце.
Младата жена кимна и се усмихна, но явно се чувстваше неудобно под погледа на Карол. Карол се усмихна в отговор и каза небрежно:
— Насладете се, те растат толкова бързо…
Младата жена кимна в знак на съгласие и отново насочи вниманието си към количката. Беше Амбър! Карол знаеше, че е Амбър! Но можеше ли да го докаже? Тя не можеше да разбие живота на тази млада жена без доказателства.
Тогава видя жената да пие от чаша за кафе и я остави до себе си на пейката в парка. Когато се изправи и си тръгна, бутайки количката си няколко минути по-късно, чашата с кафе беше забравена на пейката.
Карол я взе, постави я в пазарска торбичка, която имаше в чантата си, и няколко часа по-късно беше в частна лаборатория и поиска ДНК тест. Карол плати солидна премия, но два дни по-късно имаше резултати.
Момичето в парка беше Амбър! Карол отиде в полицията. Детективите, които се занимаваха със случая на Амбър, отдавна ги нямаше, но един от детективите беше новобранец, когато Амбър изчезна и си спомни случая.
— Имам две собствени деца, г-жо Кинкейд. — каза той, — и аз също не бих спрял да търся!
С резултатите от ДНК Карол доказа, че Амбър е жива и е в Ню Йорк, сега просто трябваше да я намери.
През следващите две седмици Карол ходеше в парка всеки ден в очакване да види отново младата жена. Най-накрая, ето я! Карол остана назад и наблюдаваше как Амбър си играе с бебето си, след което я последва до вкъщи.
Сега тя знаеше и адреса на Амбър… Карол говори с детектива и със съветника за най-добрият начин за подход към Амбър. В края на краищата, тази млада жена вероятно нямаше представа, че е била открадната.
Карол и детективът почукаха на вратата на младата жена и когато тя отвори, Карол каза:
— Здравей Амбър! — В очите й проблесна нещо, нещо като разпознаване.
Тогава младата жена се засмя.
— Съжалявам, грешен адрес! Аз съм Ейми, Ейми Бъдроу.
Детективът пристъпи напред.
— Госпожо Бъдроу, аз съм от нюйоркската полиция и бихме искали да поговорим с вас.
Ейми/Амбър изглеждаха притеснена.
— Съпругът ми… Случило ли се е нещо с Кайл?
— Не, не, — каза детективът, — всичко е наред със съпруга ви… Тук сме, за да поговорим за вас, за вашето детство.
Ейми/Амбър повдигна вежди.
— Полицията на Ню Йорк изпраща детективи да говорят с хората за детството им?
Карол просто не можеше да издържа повече. Тя избухна:
— Аз съм ти майка, ти беше отвлечена…
Ейми/Амбър стана.
— Ти си луда! Махай се от къщата ми!
Карол започна да пее тихо:
— О, малката Амбър има десет пръста на краката, десет мънички пръстчета на краката, О, малката Амбър има един нос, един красив малък нос, който издава голям шум, когато духне…
— Откъде знаеш тази песен? — Ейми/Амбър се разплака. — Това е моята песен, никой друг не я пее!
— Аз я пея. — каза Карол, — Измислих я за теб, когато беше бебе. Взех чашата ти за кафе, ДНК тестът доказва, че си моя дъщеря.
— Твоята дъщеря! — Ейми/Амбър ахна. — Но… Майка ми… Тя почина, когато бях на 12, леля ми ме отгледа…
— Твоята „майка“ пееше ли ти тази песен? — попита детективът.
— Не! — извика Ейми/Амбър, — Не, никога, но когато Кейти – моята дъщеря – се роди, си спомних за това.
Карол гледаше красивата си пораснала дъщеря със сълзи на очи.
— Добре си, жива си и си добре… Толкова се страхувах… — Разбира се, не беше лесно. Ейми/Амбър имаше много работа.
Полицията смяташе, че „майката“ на Ейми/Амбър я е откраднала от парка и я е отвела на запад в Мисури. Жената е била любящ родител на Ейми/Амбър и след смъртта й сестра й, която не знаела нищо за отвличането й, я е отгледала.
Отне много време на Ейми да се примири с факта, че тя е била/е Амбър за Карол, но бавно двете жени изградиха нова връзка.
