in

Малко известни факти за създаването на 9 от любимите ни приказки от детството

Изглежда, че знаем наизуст всички известни приказки от детството и техните герои, но ако се поразровите малко, се оказва, че любимите ни приказки имат и по-ранни версии, скрити значения или съвсем други автори.

Ние от Поничка сме любопитни към нюансите, скрити зад ярките страници на книгите, любимите ни анимации и филми по тях.

1. Астрид Линдгрен “Карлсон, който живее на покрива”

Раждането на пухкавия и противоречив мъж в разцвета на силите си е предшествано от две други приказки, написани от Астрид Линдгрен. След това тя внимателно проучва получените герои, взима най-добрите черти от тях и създава една от най-забавните си истории.

Първа била приказката за Нилс Карлсон. Първият Карлсон бил мъничък, не можел да лети и живеел в дупка на плъхове, защото бил приятел с обитателката на дупката. Той бил мило момче и не създавал никакви проблеми. Нилс помогнал на приятеля си Бертил да преживее самотата след загубата на сестра си.

Писателлата направила втория герой по-сходен на познатия ни Карлсон. Господин Лилиенстенгел от книгата „В Страната на здрача“ бил шумен, забавен човек и можел да лети без специални устройства. Той станал приятел на болно момче, което не ставало от леглото. Но в сравнение с егоистичния и шокиращ Карлсон, героят се държи по-скромно, той иска да помогне на приятеля си да разбере, че нищо не е невъзможно в живота, като използва примера на приказната страна.

Размишлявайки за характера на третия герой, разказвачът решава да го развие, да го направи по-светски, истински човек. Така се появява човек в разцвета на силите си с необичайна особеност – витло на гърба.

2. Чарлз Перо “Червената шапчица”

Приказката за Червената шапчица е популярна в Европа още през XIV век. Смята се за народна приказка, разказва се с ужасни анатомични подробности и завършваше много зле. Едва през XV век Шарл Перо решава да я преработи и публикува в колекцията си. Именно той сложи на героинята червена шапка, преди това приказката не казва нищо за дрехите й.

Перо й подарява не просто шапка, а шаперон – шапка, която по това време отдавна не се носела в градовете, но в селата все още се срещала. По този начин се подчертава, че тя е селско момиче от народа и най-вероятно историята се е случила отдавна.

По-късно братята Грим адаптират приказката и тяхната версия е оцеляла и до днес. Именно те добавят смелите дървари и щшастливия завършек към сюжета.

3. Николай Носов “Приключенията на Незнайко”

Незнайко изглежда близък до съветските деца и това, разбира се, е заслугата на прекрасния писател Николай Носов. Но прототипът на момчето всъщност е от Канада. Художникът Палмър Кокс прави комикси за забавни малки горски мъже, а руският текст по тях е създаден от писателката Анна Хволсън. Общото название на героите в книгата било “брауни”, а едно от човечетата авторката нарекла Незнайко.

За пръв път Носов се запознава с книгите на Анна Хволсън в началото на 50-те години. Писателят искал да преработи тези приказки по свой начин. През 1953 г. Николай Носов създава първата книга за приключенията на малките мъже. Той награди главния герой с името на един от героите на Хволсън – Незнайко.

Много от чертите на Незнайко Носов взаимства от малкия си син Петя. Героят до някъде описва и самия писател, който обичал широкополи шапки, приключения и лудории. Всъщност Носов се оказва възрастен с детски черти на характера.

4. Алексей Толстой „Златният ключ или приключенията на Буратино”

Дебатът за това дали Толстой преразказва приказката за Пинокио ​​или е създал напълно отделна творба все още не стихва. Самият писател пише предговор, в който заявява, че е чел „Приключенията на Пинокио“ като дете, често преразказвал историята на дървената кукла на другарите си и измислял приключения, които изобщо не са в книгата.

Но всъщност не е точно така. Толстой вече е бил възрастен, когато за пръв път прочел приказката за момчето от дървените трупи. Но писателят, работейки по преразказа на „Пинокио“, си припомнял собственото си детство, неговите забавления и мечти за необикновени приключения, така че Буратино много прилича на самия Толстой от детството му.

Някои изследователи са сигурни, че това изобщо не е детска приказка. В образите на Пиеро и Карабас Барабас писателят осмива Александър Блок (и като цяло стиховете от епохата на символизма), както и театралния режисьор Всеволод Майерхолд. Едно от най-известните представления на Майерхолд е поставено по пиесата на Блок „Балаганчик“.
Режисьорът е бил известен със своя деспотичен характер и според много съвременници, включително Толстой, се е отнасял с актьорите си като с марионетки.

Синята коса на Малвина означава нещо доста зловещо. Тя е призрак. В оригиналната история на Карло Колоди Малвина не съществува, но има момиче със синя коса.
Разбойниците преследват героя в гората и Пинокио ​​вижда бяла къща, където се надява да се скрие. Вратата обаче е заключена. При писъците му на прозореца се появява момиче с лазурна коса, бледо лице, затворени очи. Тя обяснява, че всички обитатели на къщата вече са заминали в друг свят, както и тя самата. Тогава момичето изчезва.
В много култури синьото символично се свързва другия свят. Следователно синята коса на момичето подчертава нейната принадлежност към онзи свят. В продължението на приказката тя се превърна в горска фея.

5. Александър Пушкин “Приказката за рибаря и златната рибка”

Вариантите, за това от къде точно Пушкин е взаимствал сюжета за своята приказка, са два. Според един от тях това е лека модификация на руската народна приказка „Алчната старица“.

Но по-често се смята, че това е немската приказка „Рибарят и неговата жена“, разказана в колекцията на братята Грим. Тя не е измислена от тях, а от мистичния художник Филип Ото Рунге, който не само рисува, но и пише мистични творби върху символиката на светлината и цвета.

Следователно, в оригиналната немска версия, всеки път, когато старецът излезе с нова молба, морето променя преди всичко цветовете си: първо е светло зелено, след това е тъмно синьо и накрая е тъмно сиво и вече в самия край героят намира истинска буря… В немската версия рибата изобщо не е златна красавица, а банална плоска камбала.

6. Чарлз Перо “Котарак в чизми”

Подобно на други приказки на Чарлз Перо, “Котаракът в чизми” се появява в неговата колекция от приказки и е преразказ на народната приказка за смела котка.

Отначало писателят се срамувал да постави фамилното си име на корицата на колекцията: всички приказки му се стрували много несериозни, а той вече бил известен като почтен писател. Ето защо той публикува книгата под авторството на сина си, за да не дава основание да се обсъжда факта, че известен човек започва да се занимава с приказки. Но книгата постига голям успех. Благородни дами стават последователи на писателя, и също започват да пишат приказки, а това занимание става много модерно.

7. Братя Грим “Снежанка и седемте джуджета”

Братята Грим правят тази история известна, но я чуват за пръв път от сина на пастор. Версията на братята била различна от тази, която можем да прочетем сега. Например злата мащеха се опитала да се отърве от Снежанка три пъти: донесла й колан, който трябвало да се затегне, след това отровен гребен, след това ябълка. Смята се, че прототипът на Снежанка би могла да бъде графиня Маргарета фон Валдек или баронеса Мария София Маргарета Катерина фон Ертал. И двете не се разбирали добре с мащехите си.

Освен това мащехата на баронеса Мария Ертал наистина имала огледало за говорене. Трудно е да си представим, че нещо подобно е можело да се случи през XVI век, но тази акустична играчка все още е изложена в музея в Лор-ам-Майн. Джуджетата също имат прототипи – това са маломерни миньори, които живеели в село близо до града.

8. Ханс Кристиан Андерсен “Снежната кралица”

Биографите на Андерсен твърдят, че прототипът на Снежната кралица е шведската оперна певица Ени Линд, в която писателят бил влюбен. Това била несподелена любов, дамата била студена към него.

Снежната кралица има и черти от датския фолклор. В датските народни познания смъртта често се нарича Ледена девойка. Може би Снежната кралица на Андерсен има много общо със скандинавския образ на зимата. Точно толкова студена, също толкова безчувствена.

9. Джани Родари “Приключенията на Лукчо”

Когато Джани Родари пише своята приказка, никой в родната му Италия не й обръща внимание. Но тя се харесва в СССР. Именно там писателят става невероятно популярен и Самуил Маршак допринася за това. В Италия той става известен само няколко години по-късно.

В произведението има нюанс, който е пропуснат при отпечатването на съкратената версия на книгата. В анимациите и филмите също не му се обръща внимание. Освен зеленчуци и плодове, книгата съдържа и потиснати животни – това са животни, които се държат в зоопарка, тоест според писателя в затвора. И Лукчо си взаимодейства с тях: преговаря с паяци, разговаря с индийски слон и дори се сприятелява с опасните кафяви мечки.

Очевидно никой не е искал да разваля репутацията на зоопарковете, така че малко хора знаят за тази част от приказката.

Коя е любимата ви приказка? Знаете ли историята на създаването й?