М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
След като забелязва, че синът й отслабва въпреки всички здравословни ястия, които тя приготвя, Джия научава, че учителката му взима храната му за обяд всеки ден, така че тя нахлува в училище за отговори. Истината не е това, което някой иска да чуе в XXI век.
— Може би трябва да ядеш малко повече, а? — Джиа нежно побутна сина си Лукас, който беше изял цялата чиния с кебап и ориз на две хапки.
— Още, моля. — кимна нетърпеливо Лукас.
Джиа се намръщи, когато стана, за да сервира още от вкусното ястие, което съпругът й Амир беше сготвил. Лукас беше влюбен в готвенето на втория си баща. Той беше персийски американец и ястията му бяха екзотични, ароматни и направо вкусни.
Отначало тя беше скептична, защото Лукас беше свикнал с обичайните детски ястия, но той възприе храната толкова добре, че Джия започна да се учи как да приготвя повече персийски ястия и тяхното малко семейство се сближи чрез любовта им към иранската култура и храна.
Все пак нещо не беше наред. Не беше сигурна какво, но майчинският й инстинкт й подсказа, че нещо се случва с детето й. Но Джия можеше само да наблюдава внимателно и да чака, тъй като Лукас не изглеждаше в беда. Може би беше параноична.
***
Тя не беше.
Две седмици по-късно Джиа видя какво й подсказват инстинктите. Панталоните на Лукас падаха от бедрата му една сутрин точно преди училище. Когато го помоли да вдигне ризата си, тя видя плоския му корем и намек за ребрата му. Беше отслабнал.
Лукас имаше страхотни отношения с храната и никога не беше прекалено придирчив, но сега ядеше дори повече, така че загубата на тегло нямаше смисъл. Освен ако нямаше нещо, което той не й казваше.
— Лукас, ядеш ли в училище или изхвърляш храната? — попита тя, готова да му се скара, че изхвърля храна, тъй като кутията му за обяд винаги беше празна, когато се прибираше у дома.
Лукас поклати глава и дръпна ризата си обратно.
— Имам нужда да ми кажеш истината. — Джия го хвана за раменете и проговори нежно. — Ако не ти харесва храната, която изпращам, можеш да ми кажеш. Всичко е наред. Амир няма да се сърди.
— Обичам храната. — тихо каза нейното момче. Очите му се втренчиха в пода.
— Тогава какво не е наред? Не ядеш в училище. Дори двойните порции на вечеря няма да компенсират това, така че какво се случва? — Джия продължи.
— Мис Селин взима храната ми…
— Кажи го отново. — помоли тя, знаейки, че трябва да е чула погрешно.
— Тя я изхвърля и казва, че не мога да я ям. — продължи Лукас, гледайки тъжно в очите на майка си. Устната му започна да трепери и този малък жест разпали огъня в гърдите й, но Джия дишаше през носа си, запазвайки спокойствие.
Момчето й не заслужаваше гнева й. Но мис Селин щеше да научи нов урок днес.
— Обуй си обувките. Идвам на училище с теб. — каза Джиа, като стана и грабна чантата си.
***
— Имате ли нещо против да ми кажете защо изхвърляте храната на сина ми всеки ден? — Джия нахлу в класа, шокирайки мис Селин и останалите връстници на Лукас. Тя нарочно беше закъсняла, за да могат всички да го видят.
Но планът й да се държи твърдо, заповедно и мълчаливо страшно не мина добре. Тя започна да крещи, щом видя учителката. Гневът й просто не можеше да бъде сдържан повече.
— Г-жо Карсън…
— Аз съм г-жа Гасеми! — изкрещя тя, поправяйки я. Интуицията й подсказа всичко, което трябваше да знае за тази жена, но все пак трябваше да го потвърди.
— Моля, намалете тона си. — каза мис Селин с пламнали очи.
— Няма да намаля нищо, докато не ми кажете защо момчето ми трябва да гладува всеки ден, защото изхвърляте храната му!
— Аз… аз просто… искам да кажа… — заекна учителката, което само ядоса Джиа още повече.
— Какво става тук? – каза женски глас зад Джиа. Тя се обърна и видя директор Мълинс с озадачен поглед.
— Добре, директор Мълинс. Тук сте точно навреме, за да чуете какво има да каже г-ца Селин относно изхвърлянето на храната на сина ми всеки ден! — извика Джия, поглеждайки назад към учителя.
— Отвратително е! Миризливо, отвратително и зелено е! — Мис Селин изпищя, но се улови и сложи ръка на устата си.
— Мис Селин! — Директорът Мълинс изрази възмутен.
— Синът ми яде здравословна храна от родината на втория си баща, която аз приготвям. — каза Джиа с много по-нисък глас, но очите й съдържаха цялото обвинение, което тази омразна жена заслужаваше. — Това е персийска храна, директор Мълинс.
— Знам, г-жо Гасеми. Много съжалявам за това. — извини се директорката с треперещи глас и ръце.
— Знам, че е така, директоре Мълинс. Но не мога да понеса това. Отивам в училищния инспекторат и ако нищо не бъде направено, при пресата. Няма да оставя непоносима жена да учи сина ми, че тази невероятна храна от друг културата е някак си лоша. — казва Джиа, защитавайки Лукас и придържайки го близо до бедрото си.
— Това момче е американец! Той трябва да яде американска храна! Не трябва да яде тези отвратителни, миризливи неща! — извика мис Селин със зачервено лице.
— Мис Селин, веднага в офиса ми! — сопна се директор Мълинс.
Беше достатъчно лошо, че тази сцена се случи преди всички деца, но думите на мис Селин бяха напълно непоносими. Освен това виковете бяха привлекли други учители и няколко по-големи деца, така че директорът трябваше да действа.
Мис Селин беше официално уволнена и училищният инспекторат беше информиран за нейното поведение. В това училище имаше деца от всички култури и след като видяха скандала, други деца най-накрая казаха на родителите си как мис Селин е правила същото с тях години наред.
Спешната среща на родителите, свикана по-късно тази седмица, беше пълна с гневни родители.
— XXI век е! Това не може да се случва в нашите училища! — каза родител и Джия се съгласи. Срещата завърши с обещание на директор Мълинс за основен ремонт и специално обучение за чувствителност на целия персонал.
Джиа просто се радваше, че мис Селин си отиде завинаги и нещата станаха още по-добри, когато нова учителка, мис Бхати, я замести. След първия й ден Лукас се прибра от училище и поиска индийска храна.
Джиа обеща да намери рецепти онлайн и да посетят ресторант. Синът й можеше да яде каквото си поиска и никой никога нямаше да опита да го спре отново.
Последно обновена на 12 юли 2023, 14:47 от Иван Петров