Когато неблагодарните деца на Синди Брукс я зарязват в старчески дом и продават къщата й, тя си мисли, че съдбата й е решена. Но когато идват да я посетят 2 години по-късно, те откриват, че някой е дошъл да спаси майка им и я е отвел у дома със себе си.
Синди Брукс обичаше работата си. Тя беше работила в антикварния си магазин от десетилетия, но изглежда беше дошло време да се пенсионира и да се наслаждава на годините си без стрес. Беше спестила добра сума и с нетърпение очакваше залеза на годините си.
Само няколко години по-рано тя претърпя събитие, променило живота й, след като със съпругът й Ерик Брукс се разведоха. Беше с разбито сърце! Ерик беше нещо повече от неин съпруг, беше неин довереник и спътник през четирите десетилетия, през които останаха женени.
Бракът им беше мечтаният съюз на всички. За съжаление, те се бяха отдалечили през годините, като мечтите и житейските им цели се разминаха, след като Ерик напусна работата си, за да опита да се занимава със земеделие.
Те решиха, че е най-добре да се разделят приятелски, преди да започнат да се мразят един друг. Така Ерик се премести в Тексас, оставяйки Синди и двете им деца.
— Какво ще правя без теб, любов моя? тя често се чудеше, докато се взираше в старите снимки на съпруга си.
Въпреки развода, тя още пазеше негови снимки върху камината в дома им в сърцето на квартал Оазис в Луизиана.
Тя често плачеше, когато си спомняше съпруга си. Бяха се оженили млади и имаха деца рано. Често на Синди й се искаше да бяха изчакали малко, преди да имат деца, за да могат децата им, Емили и Джонатан, да са у дома малко по-дълго.
Вече бяха пораснали и отдавна бяха напуснали дома си, за да започнат собствен живот, имаха семейства и работа, а тя остана сама, от което, разбира се, се чувстваше доста самотно за една застаряваща жена.
Сега, на 70 години, тя се беше пенсионирала и не знаеше какво да прави с живота си. Имаше сплотена общност около себе си, но не така си представяше залеза на годините си. Искаше да прекарва време с внуците си, но имаше един проблем.
Децата й не я посещаваха често, а посещенията бяха още по-малко през последните няколко години. Тя се надяваше, че новият й живот ще й позволи да ги вижда често и да прекарва време с внуците си. Скоро щеше да се изправи пред изненадата на живота си.
Една сутрин Синди се събуди от настойчивото звънене на звънеца.
— Кой би могъл да дойде на гости толкова рано? Едва се разсъмва! — недоволната Синди се оплака, докато хвърляше роба на раменете си и слизаше надолу по стълбите.
Щом отвори вратата, не повярва на очите си! Там стояха Емили и Джонатан! Минаха само часове, откакто се помоли да я посетят.
— Бог наистина отговаря на молитви! — помисли си тя.
Тя полетя в ръцете на децата си, а сълзите се стичаха свободно по меките й, зачервени бузи. Радостта й обаче скоро щеше да се превърне в болка, когато чу сина си да казва:
— Не сме тук за любезности, майко! Тук сме, за да те заведем в новия ти дом.
— Но..но…това е моят дом. Какво имаш предвид под новия ми дом? — учуди се Синди, цялото предишно вълнение бързо изчезна от лицето й.
— Сега, когато си пенсионирана, искаме да те заведем в старчески дом, където някой да се грижи за теб през цялото време. — каза Емили, говорейки за първи път, откакто майка й отвори вратата.
— Нямам нужда някой да се грижи за мен. Грижех се за себе си през цялото това време и ще продължа да го правя без ничия помощ. — изрева тя на децата си, дори когато Емили влезе в къщата, за да започне да опакова багажа на майка си.
Синди беше извън себе си. Единственият път, когато децата й я посетиха, те бяха там, за да я отведат в старчески дом. Чувстваше се разочарована от децата си.
След дрезгавия писък на гласа и безплодния опит да се пребори с тях, тя се отказа и бавно се оттегли в тихо примирена визия, докато децата й я качиха в колата си и отпътуваха към старческия дом, на километри от мястото, където беше живяла от десетилетия.
Без знанието на Синди, децата й вече бяха обявили къщата за продажба и получиха част от парите за дома, в който бяха отраснали. Намираше се в добър квартал и им беше донесла доста пари.
Тримата почти не говореха, тъй като всички изглеждаха заети с мислите си – Джонатан и Емили очевидно тихо планираха ваканции с постъпленията от къщата, докато Синди, седнала отзад, се съмняваше в родителството си, изпускайки поразена въздишка от време на време.
След като стигнаха до старческия дом, Джонатан и Емили оставиха бедната си майка на рецепцията и потеглиха, нетърпеливи да се върнат по домовете си и да отпразнуват победата си.
Синди беше съсипана! По време на дългото пътуване тя се надяваше, че децата й си правят лоша шега с нея, но сега всичко изглеждаше толкова истинско. Тя бързо беше придружена до стаята си и знаейки, че съдбата й е предрешена, тя затвори вратата и се разплака, за да заспи.
Животът в старческия дом не беше толкова труден, колкото Синди си бе представяла. След като преодоля първоначалния си шок, тя започна да намира приятели и да се наслаждава на компанията. Тя особено обичаше да се разхожда из градините и да бере цветя с приятелките си.
Минаха дни, после седмици, после един ден, на четвъртия месец там, тя се разхождаше из градините с един от приятелите си, когато забеляза камион, паркиращ на паркинга. По някаква причина камионът и шофьорът изглеждаха познати.
— Познавам този камион… и шофьора! — изтърси тя на приятелката си, която беше заета да бере красивите цветя, които винаги внасяха цвят в иначе мрачните им дни.
— Твоят син ли е? — учуди се приятелката й.
— Не, не мога да разбера от толкова далече, но не изглежда, че е Джонатан. — отговори Синди, бързайки към камиона.
Година и осем месеца по-късно…
Джонатан и Емили паркираха колата си на паркинга на старческия дом и се втурнаха към рецепцията.
— Тук сме, за да видим нашата майка, Синди Брукс. — изгърмя Джонатан към Анджела, рецепционистката.
— Синди… Брукс? Синди не е тук от поне година и осем месеца! — каза Анджела, отваряйки раздел на компютъра си, който показваше датите на освобождаване на обитателите.
— Какво искаш да кажеш, че не е тук? Къде е? — попита Джонатан, повишавайки тон.
— Майка ви беше изведена оттук. — каза Анджела, свивайки се от страх.
— Къде? От кого? И с чие съгласие? — Емили изпищя, когато Джонатан хвърли плашещ поглед към Анджела.
По-късно същата вечер двамата почукаха на тюркоазеносиня врата на адреса, който Анджела им даде, и зачакаха със затаен дъх да видят кой е отвел майка им. Те бяха шокирани, когато разпознаха собственика на къщата като техния отчужден баща, бившия съпруг на майка им, Ерик.
Години наред Ерик, запален фермер, доставяше хранителни стоки в старческия дом. Един ден, докато правеше доставките си, той забеляза Синди да се разхожда из градините заедно с други обитатели.
Първоначално Ерик си мислеше, че греши, защото никога не би могъл да си представи толкова пъргава и силна жена като Синди в старчески дом, така че беше отишъл да види Анджела на рецепцията.
Анджела му беше разказала как децата на Синди са я зарязали там и са си тръгнали и как през времето, когато Синди е била там, никой от тях не е идвал да я посети. Ерик веднага формализира настойничеството над Синди.
— Прекарах много щастливи години с нея, така че ще се грижа за нея. — каза той на ръководството на старческия дом, преди да вземе Синди и да я отведе у дома.
Прехвърлил 80-те, Ерик живеше сам. След като той и Синди се разведоха, той никога не се ожени повторно и се премести, за да започне живота си наново. И сега двамата се бяха намерили отново и се сближиха, въпреки годините, в които бяха изгубени.
— И така, защо дойдохте да ме търсите, след като ме изоставихте толкова дълго? — учуди се Синди.
— Съжаляваме, майко. — каза Емили. — Наистина съжаляваме за това, което ти причинихме. Бяхме твърде заслепени от алчност, за да поставим твоите нужди на първо място.
— Дойдохме в старческия дом, за да се извиним и да ти се отплатим за болката, която ти причинихме. — каза Джонатан, изваждайки лист хартия от куфара си. — Откупихме къщата вместо теб. — добави той, предавайки нотариалния акт за къщата на майка си.
Синди беше изумена! Тя не можеше да повярва, че нейните деца, които бяха толкова враждебни към нея само преди две години, толкова бързо обърнаха нов лист.
— Наистина ли го мислиш? — попита тя, а сълзите се стичаха безпрепятствено по бузите й.
Емили и Джонатан помолиха родителите си за прошка, а Синди, добросърдечна както винаги, отговори:
— При едно условие.
— Каквото и да е, майко. — каза Емили.
— Искам вие двамата да водите често децата си, за да могат да прекарват времето си с баба си и дядо си. — извика от радост Синди.
— Готово и готово! — Емили и Джонатан отговориха в унисон.
В крайна сметка Синди и Ерик продадоха дома на Синди, ожениха се повторно на малка градинска церемония, на която присъстваха техните деца и внуци, и прекараха остатъка от дните си, грижейки се за внуците си, точно както Синди си беше представяла годините на залеза си.
