М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
Майкъл възнамерява да ограби всичко, което г-жа Дженкинс притежава, включително дома й. „Тя скоро ще умре и аз ще получа всички пари, които има тази стара вещица“, мисли си той, планирайки обира. Подлите му планове обаче се провалят, когато той зърва стара снимка в дома й.
Госпожа Джегингс вървеше по улицата на селото с торбичка кифлички в ръка. Свечеряваше се и възрастната дама беше потънала в мислите си за покойния си син Ник, който някога се разхождаше с нея по улиците като дете.
Мислите на мисис Джегингс за него не напускаха съзнанието й и с напредналата й възраст те само се бяха засилили. Тя продължаваше да бърбори, докато вървеше по улицата или работеше във фермата, сякаш разговаряше с някого.
Когато съседите й попитаха защо непрекъснато мърмори, тя каза, че говори със сина си на небето и той й разказва истории за мястото. Някои съседи, загрижени за състоянието й, я съветваха да отиде на лекар, а други й се подиграваха и я избягваха.
Един ден г-жа Джегингс се прибираше вкъщи, когато чу глас зад себе си.
— Извинете ме, госпожо! Казвам се Майкъл. Имам нужда от вашата помощ.
Тъй като беше тъмно и очите й частично бяха престанали да я поддържат поради възрастта й, г-жа Джегингс не можеше да види кой я вика.
— Взел си приятел със себе си днес ли, Ник? Но защо мълчиш? Защо твоят приятел говори? — Попита тя, вярвайки, че синът й е довел някого със себе си.
Въпреки това, когато неприветливият познат направи крачка напред, лицето му блесна ярко на уличното осветление и г-жа Джегингс отстъпи крачка назад. Беше висок мъж на около 40, небръснат и облечен вехто. Г-жа Джегингс се уплаши от вида му.
— Кой си ти и защо ме следваш?
— Аз съм просто майстор, госпожо. — отвърна Майкъл. — Виждам, че имате счупена ограда в градината си. Мога ли да я поправя? Имам отчаяна нужда от пари, защото не съм ял от дни.
Г-жа Джегингс се огледа. Не се появи нито една душа. Освен това се стъмваше и той изглеждаше подозрителен. Да го пусна ли вътре? Той не ми изглежда почтен!
— Не, няма нужда! — отвърна тя, като реши да не го пусне вътре. — Ще я поправя по-късно, защото съм заета.
— Моля ви, госпожо. Отправям молба. Умирам от глад и отчаяно се нуждая от пари. И не искам нищо безплатно. — умоляваше Майкъл на колене. — Готов съм да работя в замяна. Моля ви!
При такава молба на Майкъл, г-жа Джегингс се почувства ужасно за положението на мъжа и реши да го пусне вътре, мислейки, че наистина има нужда от пари.
— Добре! Но няма да ви платя нищо повече от 20 долара за това. Става ли? – попита го тя.
— Наистина ли, госпожо? Това е повече от достатъчно за бездомник като мен! — Майкъл отговори. Но дълбоко в себе си той беше подготвен за престъпния си план. Беше наблюдавал квартала известно време и знаеше, че г-жа Джегингс живее сама.
Първо, той планираше да я заплаши да напише бележка, че иска имуществото да бъде прехвърлено на него след смъртта й. След това възнамеряваше да я убие и да изглежда така, сякаш се е самоубила. Във всеки случай никой нямаше да се притеснява, защото всички в квартала знаеха, че тя не е в добро състояние и често халюцинира. След това щеше да се появи като приятел на покойния й син, да организира погребението, да пролее няколко сълзи и постепенно да се нанесе в къщата.
Майкъл взе всичко необходимо и се престори, че оправя оградата, готов да изпълни плана си. Когато забеляза мисис Джегингс да влиза вътре, той мълчаливо я последва. Той държеше нож, готов да заплаши старата дама с него, но г-жа Джегингс влезе в спалнята и затвори вратата точно когато той се канеше да го направи.
Той изчака пред вратата няколко минути, но тя не излезе. Реши да не губи повече време и да влезе в стаята й през прозореца. Мъжът изхвърча навън и счупи прозореца с отвертка. После влезе вътре, като бавно затвори прозореца. Но госпожа Джегингс я нямаше.
Изведнъж чу дрънчене на прибори. Той надникна от спалнята и видя госпожа Джегингс, подреждаща масата с кифли и сандвичи и слагаща чайник на котлона.
Той бързо поправи прозореца и избяга от спалнята, като реши да влезе през задната врата, която водеше към кухнята. Когато обаче влезе в кухнята, той беше спрян от снимка в рамка на масата за хранене. На снимката бяха той и неговият другар Ник Джегингс.
— О, ето те! — каза г-жа Джегингс и се обърна, след като остави две чаши на масата. — Планирах да ти се обадя. Приключи ли с оградата? Хапни нещо. Постоянно ми казваше, че си гладен.
— Откъде я взехте, госпожо? — попита Майкъл, скривайки ножа зад себе си, вперил поглед в снимката. — Познавате ли ги?
— О, за тази снимка ли говориш? Това е синът ми Ник и неговият другар Майк! Ела, седни; ще ти разкажа всичко. — Очите на Майкъл се напълниха и миналото му проблесна пред очите му, докато г-жа Джегингс разказваше цялата случка, случила се преди 20 години.
Оказа се, че Ник и Майк – чието истинско име е Майкъл – са били другари в армията. Те се връщаха към базата си, когато цялата им група попадна под минометен обстрел. Ник се опита да спаси живота на Майк и беше убит.
Майк напуска армията, преследван от чувството за вина, че неговият другар загина, спасявайки го. Той се обвиняваше за всичко, пиеше прекомерно и се забъркваше в престъпни дейности, когато парите му свършиха. Беше започнал да вярва, че добрите неща носят само болка и страдание, подобно на начина, по който Ник беше мъртъв, когато всичко, което се опитваше да направи, беше да спаси живота на другар.
Въпреки това, седейки на масата на майката на Ник, сервирана от бедната жена, която му разказваше за покойния си син, той осъзна колко греши. „Майк, какво си мислеше? Полудял ли си? Беше на път да убиеш майката на Ник!“
От този ден нататък изглеждаше, че Майкъл е напълно различен човек. Той не само се отказа от прегрешенията, но също така призна престъпленията си и се предаде. Когато беше освободен от затвора, след като излежа присъдата си, той започна често да посещава г-жа Джегингс. Той се грижеше за нея, прекарваше време с нея и се стараеше тя никога да не е сама.
Когато г-жа Джегингс почина на 98-годишна възраст, той получи обаждане от нейния адвокат, който го информира, че тя му е оставила бележка, както и имоти и активи. Майкъл не можеше да спре да плаче, когато пристигна в офиса на адвоката и получи писмото.
Г-жа Джегингс беше написала, че винаги е знаела, че той е приятел и другар на Ник.
„Наистина ли си мислеше, че няма да те позная?“, гласеше бележката. „Да, в началото не го направих, но когато те погледнах отблизо, разбрах, че си ти, Майк! Знаех, че ще ме убиеш онзи ден. Забелязах, че ме преследваш с нож. Но виж ти; ти все още си милият млад мъж, за който Ник ми каза.
Продължаваш да ми казваш, че един приятел е починал заради твоите действия. Ако не греша, говореше за Ник. Спомням си, че беше изчезнал от армията и всички те търсеха. Исках да се срещнем тогава, но никой не знаеше къде си отишъл.
Спри да се обвиняваш за случилото се, Майк. Ник не умря заради теб. Ако четеш това, обещай ми, че никога няма да се върнеш към престъпния живот. Освен това ти благодаря, че се грижиш толкова добре за мен. Радвам се, че най-накрая се срещнахме. Поне синът ми не ми липсваше в последните ми дни. Надявам се да живееш щастливо и никога да не пропускаш нищо. С любов, г-жа Клеър Джегингс.“
Последно обновена на 2 септември 2023, 08:12 от Иван Петров