Иван Петров
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
Крадец прониква в луксозен дом, но докато се занимава с кражба на сребро, забелязва нещо странно – по стените има негови снимки.
Въпреки че никога не е позволявал на лудия Джони да разбере, Дилън се страхува. За пръв път му се случваше сам да прониква в къща, макар че преди да дойде във Флорида, беше участвал в много други работи в Атлантик Сити.
Подобно на много други деца от улицата и бегълци, той бе започнал да пътува на автостоп на юг, щом бе станало студено. Това беше първата му зима на улицата, но още първата сурова ноемврийска вълна му подсказа, че не иска да е там, когато студените зъби на зимата се стоварят върху него. Трябваше да живее, така че той отново избяга, този път на юг, където беше топло.
И така, той висеше на едно дърво в сиропираната нощ на Маями, а над него, само на един скок разстояние, се намираше полуотвореният прозорец, който щеше да го пусне в голямата къща, къщата, която Крейзи Джони наричаше „богаташко сборище“.
Дилън смяташе, че е късметлия. Беше строен и бърз, не беше глупав, а и само на 13 години му оставаха доста години, преди да спре да бъде полезен на момчета като Крейзи Джони.
Имаше и по-лоши варианти, знаеше Дилън. Всичко, което Лудият Джони искаше от него, беше плячка. Щеше да вземе 70 % от всичко, което човекът, който купуваше стоката му, му даваше, но Дилън имаше сигурно място за спане и много храна за ядене.
А при Крейзи Джони нямаше изроди като последния му приемен баща. Крейзи Джони се грижеше за децата си и също не държеше на пиенето или наркотиците. Дилън искаше да остане при Крейзи Джони, но трябваше да докаже, че си заслужава. Трябваше да излезе от тази къща с ценен тайник, за да заслужи мястото си сред децата на Крейзи Джони.
Дилън се залюля към прозореца и увисна на перваза. Издигна се над него и се спусна тихо в стаята отвъд отворения прозорец.
Приседна на пода за дълъг миг и се заслуша. От голямата къща не се чуваше никакъв звук. Беше празна, точно както беше обещал лудият Джони. Дилън се придвижи с тихи крака до съседната стая.
Дори най-мрачното дело може да завърши с добро.
Имаше голямо легло и красив тоалет, покрит със скъпи парфюми, но това, което Дилън търсеше, беше на нощното шкафче – чифт обеци, които изглеждаха като истинско злато и диаманти. Той ги пъхна в джоба си.
Спомни си, че майка му имаше такива обеци в предишните щастливи времена. Той си спомни ранното си детство като замаян вихър от смях и красивата си бляскава майка в красиви дрехи и блестящи бижута.
После, когато беше на пет години, всичко свърши внезапно и шокиращо. Бяха дошли да го вземат от училище и му бяха казали, че майка му е загинала при катастрофа. Мама имала много приятели, но никой не можел да открие семейството му.
Затова го настаниха в групов дом, а след това го изпратиха в първия му приемен дом. Първото му приемно семейство беше мило и дори говореха, че може да го осиновят, но тогава приемната му майка беше разбрала, че е бременна, и той беше върнат в груповия дом.
След това го изпратиха в Уест. Отначало Дилън смяташе, че те са доста готини. Господин Уест го водеше на риболов и го учеше да кара колело, а госпожа Уест печеше най-хубавите бисквити.
Но след това нещо се променило и Дилън разбрал какво се случва. Беше чувал истории от други деца в груповия дом, така че преди г-н Уест да направи своя ход, Дилън опакова раницата си и избяга.
И ето че той се спуска на пръсти по стълбището в луксозна къща на брега на водата в Маями, готвейки се да открадне малко сребро от някакви богаташи. „Това със сигурност не беше онова, което мама би искала за мен“, помисли си с горчивина Дилън. Ако мама беше жива, може би щяха да живеят в къща като тази.
Дилън огледа огромната всекидневна с гигантска камина – кому беше нужна камина в Маями? – и погледът му бе привлечен от една снимка на стената.
На нея беше изобразена усмихната прекрасна жена с дълга, тъмна, разрошена от вятъра коса, която държеше на ръце малко дете. Малчуганът носеше шапка на Джайънтс и държеше в ръцете си мръснозелен динозавър.
Дилън ПОЗНАВАШЕ онзи мръсен динозавър, познаваше онова дете и красивата жена с тъмна коса. Това беше любимата му играчка, когато беше мъничко бебе, тази жена беше майка му, а ТОЙ беше онова дете!
Чантата, която държеше с вещите, които беше взел от горния етаж, падна на земята със силен трясък. Той забеляза втора снимка, също на майка му, също на него, само че малко по-възрастна. Имаше десетина снимки.
Детството му до петата му година беше разпръснато по тези стени. „Какво е това?“ – чу се да се задъхва. После зад гърба му се чу тих звук и той се извърна.
Висока елегантна дама стоеше там и го гледаше, държейки чантата си. „Коя сте вие?“ – попита я той. „Какво е това?“
„Е, млади човече – спокойно каза жената. „Аз съм собственикът на тази къща, в която се оказа, че стоим. Кой сте ВИЕ и какво правите тук?“
Дилън все още се опитваше да се справи със снимките по стените. „Това… тези снимки… Откъде ги взехте?“
„Те са мои. Това са снимки на дъщеря ми и на внука ми – каза тихо жената. „Дъщеря ми почина, а внукът ми… изчезна.“
„Това съм аз!“ Дилън се вцепени. „Това е майка ми, това е Холоболо и това съм аз.“
„Откъде знаеш името на динозавъра?“ – попита жената, пристъпи напред и хвана Дилън за ръката, „Откъде знаеш?“
„Това беше МОЯТ динозавър!“ Дилън извика. „Беше мой, така че, разбира се, знам името му!“
Жената се държеше за Дилън и се взираше в лицето му. „Какво е твоето име? Кажи ми името си!“
„Аз съм Дилън“, каза Дилън, „Дилън Райън Харди!“ И тогава жената го прегръщаше и плачеше, и го целуваше, и викаше името му отново и отново.
„Моля те“, каза Дилън.“ Моля те, кой си ти? Какво става?“
„Аз съм твоята баба, бебе“, каза жената. „Търся те от години и години… Аз съм баба…“
Дилън е проникнал в къщата на собствената си баба. Тя е живеела в Близкия изток по време на смъртта на майка му. Когато баба му е научила за смъртта на дъщеря си, Дилън вече е бил дълбоко в системата. Никой не знаеше къде е – и когато най-накрая го откриха, откриха, че е избягал.
Сега е намерен и се е прибрал у дома. Вече нямаше да има дни и нощи, в които да бяга от мрака на улицата и нейните опасности. Дилън разказал всичко на баба си, която била известна журналистка, и тя основала фондация, за да помага на други деца като него.
Последно обновена на 6 април 2024, 13:12 от Иван Петров