Кметът Едуард се втурва към училището на сина си, след като получава мистериозен имейл, че синът му е заплашвал учители. Когато пристига там обаче, Едуард открива, че ситуацията е много по-сложна, отколкото е предполагал.
Кметът Едуард се втренчи в имейла, който бе получил, невярващо. Синът му Даниел не можеше да бъде виновен за действията, описани в имейла.
— Синът ми не би заплашил учителите си. — Едуард затвори имейла с поклащане на глава. — Това трябва да е шега.
Но имейлът преследваше мислите на кмета, докато се опитваше да продължи работата си. Напоследък Даниел беше покорен и оценките му не отговаряха на обичайния му стандарт. Може би в училище ставаше нещо, което Едуард трябваше да проучи.
— Госпожице Съмърс? Искам да отмените срещата ми в десет часа. — каза Едуард на асистента си, докато излизаше от кабинета си.
— Нещо не е наред, сър? — попита мис Сомърс.
— Не знам, — отговори кметът Едуард, — но ще разбера.
Кметът Едуард спря до училището на Даниел и отиде направо в кабинета на директора.
— Трябва незабавно да говоря с директор Джонсън. — обяви Едуард.
Няколко минути по-късно Едуард седна срещу директор Джонсън.
— Съжалявам, че ви прекъсвам деня, но трябва да знам истината. — Едуард застана зад един от столовете, стискайки нервно краищата на облегалката му.
— Получих странен имейл тази сутрин от анонимен подател. В имейла се казва, че Даниел е заплашвал с уволнение учителите си. И че кара учителите да плачат! Какво става? Ако това е фалшиво обвинение, вие сте в много…
Директорът Джонсън се облегна на стола си и въздъхна тежко.
— Това е много жалко. Съжалявам, че трябваше да разберете по този начин, кмет Едуард.
— Значи е вярно? — Едуард зяпна директора. — Но не може да бъде! Даниел е добър ученик и добър син.
Директор Джонсън се намръщи.
— Да, беше, но напоследък забелязахме драстични промени в отношението на Даниел.
— Даниел заплаши, че ще уволни няколко учители, кмет Едуард. Знаем, че той всъщност не може да направи това, така че проучвам ситуацията, за да се опитам да разбера какво е причинило тази внезапна промяна в поведението. — Директор Джонсън скръсти ръце на бюрото си. — Струва ми се, че Даниел може да се държи така, защото е тормозен.
— Какво? — Едуард скочи от мястото си. — Но защо някой би тормозил Даниел? Кой е отговорен за това?
— Съжалявам, но наистина не мога да разкрия тази информация в момента. — отговори директор Джонсън. — Осъзнавам колко разочароващо трябва да е това, но трябва да защитя учениците си.
— Ами Даниел? Кой ще го защити, ако предпазвате учениците, които го нараняват?
— Аз, разбира се! — Директор Джонсън се изправи. — Моля ви, оставете ме да си свърша работата, кмете. Има протокол, който трябва да следвам, и докато не стигна до дъното на това, не можете да направите нищо повече.
Кметът Едуард напусна кабинета на директора с чувство на вцепенено недоверие, надвиснало над него. Изглежда всичко, което си мислеше, че знае за училищния живот на сина си, се беше обърнало наопаки.
Какъв баща беше той, ако това можеше да се случи под носа му, без той да го осъзнава? Какъв кмет беше той, ако децата в града не можеха дори да ходят безопасно на училище?
— Внимавай къде ходиш!
Едуард вдигна поглед точно навреме, за да избегне сблъсък с бременна жена, влизаща в офиса.
— Много съжалявам, умът ми беше някъде другаде. — каза Едуард.
— Ще заложа. — Жената хвърли язвителен поглед на Едуард. — Предполагам, че мислиш, че си твърде важен, за да обръщаш внимание на хората около теб. Нищо чудно, че синът ти е такава заплаха, след като е отгледан от мъж като теб.
Едуард се втренчи в жената шокиран. Когато той се съвзе от грубите й думи, тя изчезна в кабинета на директора.
— Кой беше това? — попита Едуард училищния секретар.
— Това беше г-жа Томпсън, тя преподава наука.
Кметът Едуард имаше усещане за свиване в стомаха. Г-жа Томпсън трябва да е един от учителите, които Даниел е заплашил! Трябваше да говори с нея.
Едуард изчака пред училищния кабинет г-жа Томпсън да се появи отново. Почти половин час по-късно тя излезе от офиса и забърза по коридора.
— Г-жо Томпсън, изчакайте, моля! — Едуард я последва. — Трябва да говоря с вас.
Г-жа Томпсън погледна през рамо. Очите й се разшириха, когато видя Едуард, но не спря. Тя сложи ръка на корема си и удължи крачка, като се промъкна през учениците, които наводниха коридора, когато звънецът удари, преди да изчезне зад ъгъла.
Едуард настигна госпожа Томпсън точно пред една от класните стаи.
— Моля ви, г-жо Томпсън, трябва да говоря с вас! — Едуард сложи ръка на рамото на жената.
— Имам час, г-н кмете, и няма какво повече да ви кажа. — отговори тя.
— Мисля, че го правите. Синът ми Даниел ви е заплашвал, нали?
Госпожа Томпсън присви гневно очи, но долната й устна потрепери. Тя постави двете си ръце на подутия си корем, сякаш за да защити бебето вътре от него.
— Моля, кажете ми какво каза, г-жо Томпсън. Искам да стигна до дъното на тази ситуация и тъй като директорът няма да ми каже цялата информация, която трябва да знам, вие сте единствената, който може да ми помогне.
Г-жа Томпсън подсмърчаше и хвърли поглед към класната стая.
— Вече ви казах всичко в имейла, който ви изпратих. Всичко, което мога да направя сега, е да ви позволя да го видите сам.
Г-жа Томпсън заведе Едуард до врата в съседство с класната стая и го въведе вътре. Беше пълна с резервно лабораторно оборудване и имаше врата, която се отваряше към класната стая.
— Изчакайте тук. — каза госпожа Томпсън. — Даниел трябва да пристигне след няколко минути, за да предаде задача. Ще оставя съседната врата отворена, за да можете да чуете как говори с учителите.
Едуард се съгласи. Имаше чувството, че прекара дълго време в чакане в затъмненото складово помещение, но накрая чу стъпки в съседната класна стая.
— Даниел, трябваше да си тук преди десет минути. — дойде през вратата гласът на г-жа Томпсън.— Имаш ли…
— Не ти ли казах да спреш да бъдеш толкова заядлива? — сопна се Даниел. — Ето ти тъпата задача.
Едуард стоеше шокиран. Това беше гласът на Даниел, но той никога не си беше представял, че синът му може да говори с някого с толкова неуважителен тон. Едуард надникна през вратата точно навреме, за да види как г-жа Томпсън трепна, когато Даниел хвърли няколко страници по нея.
— Това не е приемливо поведение! — каза г-жа Томпсън. — Ще трябва да те заведа при директора, ако това продължи, Даниел.
— Не, няма да го направиш. — Даниел се облегна на бюрото на госпожа Томпсън и я погледна злобно.
— Не искаш ли да запазиш работата си, г-жо Томпсън? Може би мислиш, че се шегувам, че ще те уволня, или може би смяташ, че излъгах, когато казах, че знам къде живееш.
Мили Боже! Едуард беше чул повече от достатъчно. Той нахлу през вратата, свързваща склада с класната стая, и посочи сина си.
— Идваш с мен веднага. — каза Едуард.
— Татко? — Даниел го гледаше шокирано. — Какво правиш тук?
— Стигам до дъното на тази каша. — Едуард хвана сина си за ръката и го изведе навън.
— Защо не ми каза, че те тормозят в училище? — Едуард погледна сина си, докато караше.
Даниел сви рамене.
— Говори с мен, Даниел, моля те! — помоли се Едуард. — Искам да ти помогна.
— Как? — сопна се Даниел. — Какво мислиш, че можеш да направиш по въпроса, татко?
— Каквото трябва да направя. — отвърна Едуард. — Ще се уверя, че училището прилага по-строга политика срещу тормоза.
— Да, точно така. Както училището може да направи всичко относно това, което се случва онлайн. — Даниел се присмя и се извърна, за да се загледа през прозореца.
— Онлайн? Тормозят ли те в интернет?
— Какво си помисли? Че ме бият или нещо такова? — Даниел поклати глава. — Това не е каменната ера, татко.
Едуард спря колата отстрани на пътя. Той паркира и се обърна да погледне сина си.
— Даниел, искам да ми кажеш какво точно се случва, кога е започнало и всичко друго, което може да трябва да знам.
Даниел въздъхна. Първоначално изглеждаше, че няма да говори, но бавно историята излезе наяве. Едуард слушаше тихо, докато Даниел обясняваше, че всичко е започнало с това, че негов съученик е публикувал злобни коментари на страниците на Даниел в социалните медии за това, че Даниел е разглезен маниак.
— Казаха, че мисля, че съм по-добър от всички, защото ми купуваш неща, които искам. Блокирах ги и мислех, че това ще е краят, — каза Даниел, — но грешах.
Ужасът на Едуард нарастваше, докато слушаше как Даниел обяснява как няколко съученици са се обединили срещу него и са започнали да публикуват съдържание, осмиващо интересите на Даниел към драмата, науката и анимето. Въпреки че Даниел ги беше докладвал на сайтовете, нищо не се случи.
— Всеки път, когато блокирам един от тях, се появяват два нови акаунта. — Даниел изтри сълзата, която се плъзгаше по бузата му. — Накрая изтрих акаунтите си в социалните медии, но това само влоши нещата в училище.
Даниел наведе глава.
— Те започнаха да досаждат на приятелите ми и да казват, че излизат с мен само защото си им платил, докато всички спряха да говорят с мен. Докладвах за това на директора и той обеща да разследва, но не го направи!
— Мислех, че ако съм лош към учителите, това може да го принуди да действа. — продължи Даниел. Той избърса очите си. — Но това не помогна. Нищо не помогна! Обвиних ги всички, че не са направили нищо. Мислех, че ще се почувствам по-добре, като ги накажа, но това само ме накара да се почувствам по-зле. Мразя това, в което съм се превърнала!
Едуард се наведе да прегърне сина си. Чувстваше се безсилен и поразен от всичко, което Даниел му беше казал. Въпреки че знаеше, че социалните медии имат своите тролове, той никога не си беше представял, че децата в наши дни ги използват, за да се тормозят толкова жестоко.
— Ще разберем това, Даниел, обещавам. — Едуард се облегна назад и запали колата. — Но първо ще съобщим за това на полицията.
Едуард и Даниел отидоха в полицейския участък и подадоха доклад. В рамките на една седмица полицията издири децата, отговорни за тормоза над Даниел. Едуард организира среща между родителите на децата, директор Джонсън и полицейския детектив, който отговаряше за случая.
— Бях шокиран, когато разбрах, че синът ми се държи грубо и агресивно към учителите в училището си. — каза Едуард пред групата, събрана в конферентната зала на кметството. — Сякаш това не беше достатъчно лошо, тогава разбрах, че синът ми е бил тормозен в продължение на месеци.
— Първият ми инстинкт беше да се опитам да получа справедливост, като накарам полицията да арестува и преследва виновниците. — Едуард огледа лицата на другите родители в стаята. — Но тогава осъзнах нещо важно. Точно както синът ми действаше, като заплашваше учителите си, тези хулигани също трябва да действат, за да се справят с болезнена ситуация в живота си.
— В такъв случай няма да има никаква справедливост в наказателното преследване на тези деца. Вместо това трябва да отидем до корена на проблема и да излекуваме болката, която кара всички наши деца да се нахвърлят върху другите.
Едуард махна към директор Джонсън.
— По предложение на кмет Едуард училището ще проведе серия от задължителни терапевтични сесии за всички ученици, замесени в този конкретен инцидент. Ние също така ще работим с полицията, за да приложим процедури, които да следваме в бъдеще, ако подобно нещо се случи отново. — каза директорът Джонсън.
— Въпреки това ще предприема стъпки за предотвратяване на бъдещи инциденти на тормоз. — каза кметът. — Ще работя с моите съветници, за да създадем кампания срещу тормоза, която ще бъде приложена във всяко училище в този град.
