Едно момче идва всяка вечер на детската площадка, за да си напише домашните, независимо от времето навън. Неговите съседи винаги го забелязват там и често се питат защо родителите му позволяват да остава навън през нощта, за да учи.
Един ден Абигейл, която живееше наблизо, реши да се приближи до него. Шокира я, че той седи под дъжда само с леко яке, докато чете книга.
Тя излезе с два чадъра.
— Какво правиш тук, момче? Дъждът става все по-силен с всяка минута. — попита тя.
Момчето я погледна тъжно.
— Иска ми се да можех да се прибера у дома, госпожо, но не мога. Майка ми е заета, затова ми казва да стоя тук всяка вечер, докато свърши. — разкри той.
Абигейл беше шокирана, че родителите на момчето го оставят навън с часове, независимо от времето. Тя реши да направи нещо по въпроса, като го покани в дома си.
— Хайде. Вечеряй със семейството ми и мен. — каза тя и й подаде резервния чадър, който носеше.
Момчето се усмихна и я погледна с благодарност.
— Много ви благодаря. Отдавна не съм вечерял добре. Казвам се Антоан. — каза той, докато ставаше от пейката в парка.
— Можеш да ме наричаш леля Абигейл. — отвърна милата жена. — Пишеш си домашното, нали? — попита го тя.
Антоан кимна.
— Да, почти съм готов с домашните си, но съм доста гладен. — призна той.
Абигейл остави място за Антоан на масата, когато влязоха вътре. Тя сервира пържено пиле и спагети за вечеря, което зарадва малкото момче. Той яде заедно със съпруга на Абигейл, Джеймс, и техния пораснал син Питър.
След като Джеймс и Питър свършиха, те седнаха да гледат мач по телевизията. Междувременно Абигейл правеше компания на Антоан на масата за хранене и задаваше въпроси.
— Какво прави майка ти, Антоан? Защо не можеш да си вкъщи, когато тя е заета? — попита жената.
— Е, майка ми си търси нов съпруг. Тя отказва да ме приема вкъщи, когато има гости. — разкри Антоан.
Абигейл веднага съжали Антоан и му предложи алтернатива.
— Опасно е да си на тъмно всяка вечер. Никога не знаеш какво те дебне навън и променящото се време може да те разболее. Ако искаш, можеш да идваш при мен всеки ден и да си пишеш домашните тук. Мога да ти подготвя вечеря също.
Антоан беше облян в сълзи. Никога не е очаквал някой да му предложи помощ.
— Благодаря ти, лельо Абигейл. Оценявам го. Забелязах, че всички съседи ме гледат всеки път, когато минат покрай парка, но никой никога не е предложил помощ. Благодаря ти. — каза той.
Оттогава Антоан посещаваше Абигейл всеки ден. Вечеряше и довършваше домашните си на масата. Понякога, когато не можеше да разбере инструкциите на своите учители, той молеше леля Абигейл за помощ.
Една конкретна вечер Антоан се сбогува само за да почука на вратата на Абигейл отново след няколко минути.
— Какво стана, скъпа? Защо се върна? — попита Абигейл.
— Майка ми не ме пуска в къщата. — каза Антоан, плачейки. — Продължавах да чукам, но тя не отговаряше. Няма къде другаде да отида. — изплака той.
Абигейл не се поколеба да пусне Антоан вътре. Тя приготви спалнята за гости, за да може да спи в нея, и го прибра през нощта.
— Не се тревожи, скъпи. Всичко ще бъде наред. Спи добре, става ли? — каза тя преди да затвори вратата.
Тази нощ обаче Абигейл не можа да заспи. Не можеше да си представи някога да остави сина си навън, без да има къде да отиде.
— Може би майка му е излязла и не се е върнала у дома. Трябва да се върне утре. — каза тя на съпруга си.
— Мисля, че е време да поговориш с майка му. Тя е безотговорна, оставяйки детето си да се оправя само. — посъветва я Джеймс.
— Прав си. Сама ще го заведа до дома му, когато се събуди.
На следващия ден Абигейл върна Антоан в дома му, за да поговори с майка му. Но не майка му отвори вратата, а мъж, който Антоан не познаваше.
— Какво ви води тук? — попита мъжът.
Преди Абигейл да успее да каже нещо, майката на Антоан се втурна към вратата.
— Това е моята съседка и нейният син! Досаждат всяка сутрин. — каза тя, лъжейки. И преди Абигейл и Антоан да успеят да кажат нещо друго, жената затръшна вратата в лицето на собствения си син.
Абигейл беше шокирана от това, което Антоан преживя. Тя обаче не искаше той да се чувства по-зле, затова го върна в къщата си, където му каза, че ще говори с майка му по-късно.
Въпреки това, преди да успее да се върне в къщата на Антоан, майка му дойдеe да чука на вратата й.
— Мога ли да ви помоля за услуга? — бързо попита тя.
— И какво може да е? – отвърна Абигейл. Тя беше едновременно раздразнена и разочарована от пренебрежението, което майката на Антоан проявяваше към него.
— След като вие и синът ми се разбирате толкова добре, можете ли да се преструвате, че е ваш? Той може да остане тук, тъй като вие така или иначе вече се грижите за него. — предложи тя.
Абигейл не можеше да повярва на това, което чу.
— Как може просто така да пуснете сина си? Той е вашият син!
— Не мога да живея повече със сина си. Започнах да излизам с нов мъж, а той не обича деца. Нямате нищо против, нали? — попита тя.
Абигейл започваше да обича Антоан, но знаеше своите граници. Нямаше да търпи безотговорен родител, особено за сметка на малко дете.
— Това изобщо не е правилно. Няма да го направя. — каза тя.
Майката на Антоан сви рамене.
— Е, тогава предполагам, че ще трябва да го изпратя в сиропиталище. — каза тя толкова спокойно, че Абигейл беше ужасена от нейното безсърдечие. Тя дори не можеше да си представи как една жена може да се отнася така със собствения си син.
Същата вечер Абигейл утеши Антоан, който започваше да разбира, че майка му не иска да бъде с него.
След като майка му си тръгна този ден, Абигейл осъзна, че сърцето й няма да позволи това добро момче да бъде настанено в сиропиталище. Затова тя реши да говори със съпруга си дали да позволи на Антоан да остане у тях.
— Скъпи, просто искам да знаеш, че си повече от добре дошъл да останеш тук с нас, става ли? Отсега нататък нашият дом е и твой дом. Майка ти… — започна Абигейл, бавно обяснявайки ситуацията на Антоан .
— Знам. Тя ме изостави. — каза през сълзи той.
— Съжалявам, скъпи. Не е нещо, което едно сладко 9-годишно момче като теб трябва да изпитва. Не се обезсърчавай. Ние също сме твоето семейство. — каза Абигейл, прегръщайки го.
Шест месеца, след като Антоан официално се нанесе, Абигейл беше убедена, че не иска да го върне на биологичната му майка. Тя и Джеймс не само започнаха да го обичат като свой, но тя осъзна, че той няма да има добър живот, ако се върне при нея. Затова тя отиде при съдия, за да поиска лишаване от родителските права на жената.
— Тя изостави сина си! — разсъждаваше жената.
След ужасяващ процес молбата на Абигейл беше удовлетворена и Антоан беше смятан за сирак. Въпреки това, за да е сигурна, че никога повече няма да живее без родители, Абигейл го попита дали иска да стане част от тяхното семейство официално.
— Искаш ли да живееш официално при нас? — попита тя младото момче един ден. — Бихме искали да станем твои родители, ако ни искаш.
Момчето, което обичаше Абигейл, Джеймс и дори Питър, беше във възторг.
— Разбира се! Ти си толкова по-близо до мен, отколкото всеки друг, който някога е бил в живота ми. Никога не съм се чувствал повече у дома си и никога не съм изпитвал повече любов, отколкото ми показа. Благодаря ти, че се отнасяш с мен като със собствен син. — каза Антоан.
Всичко вървеше добре за щастливото семейство, докато един ден своенравната майка не се върна за сина си.
— Той ме заряза. — разкри тя.
И Абигейл, и Антоан не бяха трогнати, но тя продължи да говори.
— Сега можеш да се върнеш у дома. — каза тя на сина си.
Антоан я погледна ядосано.
— Не можеш просто да дойдеш да ме вземеш, когато пожелаеш. Домът ми е тук. И ти вече не си ми майка. Тя е!
— Върви си. Не си добре дошла тук. — каза Абигейл, затваряйки вратата пред лицето й по същия начин, по който тя затвори вратата пред сина си преди година.
