Собственик на магазин за хранителни стоки започва да подозира добре облечено момиче, което всеки ден идва в магазина му да събира остатъци от храна, и решава да я проследи. Това, което открива по пътя, разбива сърцето ѝ.
Една сутрин Кимбърли Кук е заета с презареждането на магазина си за хранителни стоки, когато погледът ѝ за първи път е привлечен от малко момиченце. Всеки ден то било там по едно и също време, събирало остатъците от благотворителната секция пред магазина – кошче, в което хората често оставяли пакети с храна за бездомните – и бягало, след като напълнило голяма торба с остатъци.
Кимбърли си мислела, че момичето често посещава там с някого, но скоро разбрала, че винаги е сама. Освен това 5-годишното момиче било добре облечено и не изглеждало като човек, който би ял остатъци от храна. Затова един ден тя решила да се приближи до нея.
“Здравей! Казвам се Кимбърли. Забелязвам, че често идваш тук. Как се казваш?”
Момичето изглеждаше ужасено. След това попита: “Мога ли да взема малко храна оттук? Моля?”
“Разбира се, че можеш, миличка. Но аз бях просто….” Преди Кимбърли да успее да довърши изречението си, момиченцето се обърна от нея и започна да пълни чантата си.
Кимбърли въздъхна. “Знаеш, че ако имаш нужда от помощ, мога да ти помогна. Ти сама ли си вкъщи? Родителите ти болни ли са?”
Малко бдителност може да спаси нечий живот.
Но малкото момиче я игнорира, сякаш не я е чуло. “Съжалявам, трябва да вървя”, каза тя, след което избяга с чантата си, пълна с пакети с храна.
Кимбърли имала тревожното усещане, че нещо не е наред, затова на следващия ден зачакала момичето да дойде. Няколко минути по-късно забелязала, че тя отново е до кофата за боклук и събира остатъците от храна.
Кимбърли я изчакала да приключи със събирането на храната и когато видяла, че момичето си тръгва, помолила управителя на магазина да се погрижи за магазина и тихо последвала момичето с колата си на безопасно разстояние, за да не я забележи.
Тя забеляза, че тя щастливо се разхожда по улиците, размахвайки торбата с храна, и зави в една алея. Кимбърли я изчака да стигне до края на алеята, преди да влезе в нея. Когато стигнала до края, забелязала, че момичето прави нов завой, този път в по-тясна алея, където колата ѝ нямало да се побере.
Слязла от колата си и започнала да следва момичето пеша. Забеляза, че се намират в запустял район, в който нямаше нищо друго освен тъмни, мръсни стари къщи, които не бяха ремонтирани от месеци, ако не и от години.
Момичето вървяло към далечния край на квартала, докато не стигнало до пълно с посеви поле. Тя прекоси полето и спря до изоставен гараж. Какво, по дяволите? Защо младо момиче като нея е дошло чак тук? зачуди се Кимбърли.
Изведнъж видя как вратата на гаража се отвори и отвътре излязоха две фигури. Едната беше момче, което изглеждаше още по-младо от момичето, а другата беше малко куче, което не изглеждаше в добро здраве.
Кимбърли се приближила до гаража, за да поговори с децата, но когато момичето се обърнало и я видяло, грабнало момченцето и се втурнали вътре, като след това дръпнали щората.
“Не съм тук, за да ви нараня. Тук съм, за да ви помогна”, извика Кимбърли. “Ето защо те чакам да излезеш. Мога да вляза вътре, ако искам, но не искам да те плаша, добре?”
Тогава малкото момиче проговори. “Не, няма да излезем. Вие ще се обадите на полицията. Моля, отидете.”
“Полиция?” Кимбърли беше озадачена. “Не, няма да я повикам. Обещавам. Ще излезеш ли сега?”
Настъпи кратък момент на мълчание, преди момичето да излезе. “Къде са момченцето и кучето?” Кимбърли я попита.
Момичето започна да се разплаква. “Моля те, не ми ги вземай. Аз съм по-голямата сестра на Джейсън. Мама ми каза да се грижа за него. Казвам се Стейси. Имаме си и куче. То се казва Тими.”
“Моля те, не плачи, Стейси. Ще помогна на теб и на брат ти. Къде е майка ти?”
“Мама и татко отидоха при ангела”, каза тя, докато избърсваше сълзите си. “Затова избягахме от къщи и дойдохме тук. Госпожа Грийн каза, че понеже мама и татко са загинали при пожар, полицията ще ни хване и ще ни изпрати на ново място. Но аз не искам това!”
Остра болка премина през Кимбърли, когато чу как малкото момиче говори за смъртта на родителите им. “Стейси, кога се е случило това? И от колко време живееш тук?” – попита тя нежно.
“Това се случи миналата седмица. Играехме навънһттр://….и тогава в къщата ни избухна пожар. Мама и татко бяха откарани в болницата, но така и не се върнахаһттр://….”
Кимбърли просто не можеше да не съчувства на бедното момиченце и брат ѝ. “Слушай, Стейси. Можеш да дойдеш с мен. Обещавам, че няма да се обадя в полицията. Ще се грижа за теб и Джейкъб и ще се уверя, че никога няма да се разделите. И нека заведем Тими на ветеринар, добре? Той изглежда болен.”
“Наистина?” Очите на Стейси се разшириха. “Обещаваш ли, че Джейкъб и Тими ще живеят с мен?”
“Обещавам ти, Стейси. Хайде, да вървим. Ще дойдеш с мен, нали?”
Момичето кимна, след което помоли брат си и кучето да излязат от гаража. Кимбърли ги заведе вкъщи, нахрани ги, а след това заведе Тими на ветеринар. Когато съпругът ѝ Джош се върнал у дома, тя му разказала какво се е случило и той предложил да се обадят на полицията.
“Скъпа, как можеш просто да ги доведеш тук? Знам, че ти е жал за тях, но не можем просто да ги задържим. Ами ако полицаите ги търсят?”
“Разбирам те, Джош, но можем да поговорим със Сандра. Така или иначе планирахме да осиновим, така че защо просто да не вземем тези две деца? Моля те. Сандра е социален работник и може да ни помогне с това. И можем да информираме полицаите, но ще трябва да го направим тайно, защото знаеш колко се страхуват децата от тях”.
“Добре, тогава. Но ще се обадим на полицаите и на Сандра още на следващата сутрин”.
Джош и Кимбърли разговарят със Сандра, близка приятелка на двойката, откакто са станали приемни родители, и с нейно съдействие успяват да задържат децата при тях за отглеждане. За щастие тя успяла да убеди полицаите, че няма да има проблем, и те се съгласили.
Месец по-късно Джош и Кимбърли решили официално да осиновят децата и започнали да оформят документите. Процесът отнема известно време, но Джейкъб и Стейси най-накрая са техни. Джош и Сандра, които не можеха да имат деца, бяха щастливи, че имат две деца и едно сладко кученце, а Стейси и Джейкъб бяха развълнувани, че имат любящ дом, където никой няма да ги раздели.
