Една жена е шокирана, когато открива новородено бебе, когато посещава гроба на съпруга си. В писмо детето е наречено най-голямото наследство на нейния съпруг.
Дейзи беше 45-годишна вдовица, която загуби съпруга си Майк в автомобилна катастрофа преди седмица. За съжаление не беше останало много от него на мястото на инцидента, така че се наложи да ускорят погребението.
Дейзи много го обичаше и първите няколко дни беше неконтролируема. На седмия ден след погребението тя реши да посети гроба на съпруга си, за да му отдаде почит и да се измъкне от доброжелателите, които отказваха да я оставят сама от страх за психическото й здраве.
Дейзи знаеше, че имат добри намерения, но искаше малко място за глътка въздух, за да се справи със загубата си. Тълпите не се навъртат около гробовете, затова тя реши да прекара известно време там.
Когато се приближила до гроба, чу бебешки плач. След като се огледа за източника и не го намери, тя продължи към гроба на съпруга си.
Когато се приближи, плачът стана по-силен и когато стигна до гроба, разбра защо. Бебето беше положено на гроба на съпруга й до писмо, което отбелязваше детето като „най-голямото наследство“ на съпруга й.
Оказа се, че мъжът й е имал връзка, докато са били женени, и това е довело до раждането на детето. Разбира се, Дейзи не знаеше, преди да намери бебето, поради което това я шокира.
Тя чака с часове майката на детето да се върне, но когато никой не дойде, взе детето със себе си и го кръсти Давид. Минаха седмици и Дейзи откри, че също е бременна с детето на съпруга си.
Когато тестът й за бременност се оказа положителен, тя плака горчиво. Тя и съпругът й се опитваха да имат бебе от години без успех. Чувстваше се тъжно, че той почина, без изобщо да разбере, че са успели.
В същото време това беше повод за радост, защото означаваше, че има с какво да го запомни. Когато детето се роди, тя го кръсти Майк в чест на покойния си съпруг и го отгледа заедно с Дейвид.
Дейзи все още беше озадачена относно Дейвид, но това не й попречи да го обсипе с любовта си така, както и към собственото си дете. Тя беше страхотна майка.
Когато децата навършиха 7, непозната жена се приближи до дома на Дейзи.
— Здрасти, аз съм Клара. — каза тя, когато Дейзи отвори вратата.
— Здравей, познавам ли те? — попита Дейзи.
— Не, не. — каза Клара. — Но аз те познавам.
— Добре? С какво мога да ти помогна?
— Аз съм майката на това дете. — каза Клара, сочейки Дейвид, който беше дошъл да види кой е на вратата.
След като чу това, Дейзи я въведе вътре, за да чуе какво има да каже. Не можеше да очаква това, което чу.
— Бих искала да започна с това, че много съжалявам. — каза Клара.
— Какво имаш предвид? — попита Дейзи.
— Имах връзка с твоя съпруг, преди той да умре, и това доведе до раждането на Дейвид, но след като Майк разбра за детето, той сложи край на нашата връзка и след това загина в онази ужасна катастрофа. — отговори Клара засрамено.
Дейзи беше зашеметена от разкритието, но то я накара да види Дейвид с нови очи; той приличаше малко на съпруга й и още повече на Клара. Нямаше съмнение за това; жената казваше истината.
— Защо остави детето там, където го остави? — горчиво попита Дейзи.
Тя беше тъжна за това, което съпругът й е направил, но той беше мъртъв и искаше да избегне неуважение към паметта му само заради грешката му, така че реши да не гони Клара веднага.
— В интерес на истината трябваше да го направя, защото нямах средства да се издържам след смъртта на Майк. — каза й Клара. — Знаех, че ще посещаваш гроба му често в първите дни след смъртта му, така че го направих и аз с надеждата, че мога да говоря с теб.
— Накрая нервите ми не издържаха, затова оставих детето да го намериш и избягах. Съжалявам, можеш ли някога да ми простиш?
Въпреки това колко тъжна се чувстваше от цялото изпитание, Дейзи реши да не причинява повече болка на младата майка, затова каза на Клара, че прошката не е нещо, което може да даде, тъй като детето е онеправдано, а не тя.
— Не трябва да искаш прошка, това е твоето момче. — каза тя. — Той обаче е твърде млад, за да разбере мащаба на това, което искаш, така че трябва да си тръгнеш. Може да се върнеш, след като узрее, за да поискаш неговата прошка, но не по-рано.
Клара беше с разбито сърце. Липсваше й детето й и чувството за вина, че го е изоставила, я тормозеше от години и сега, когато се опитваше да поправи грешката си, й казаха да се върне по-късно.
Клара нямаше къде да отиде и не искаше да остави детето си. Тя помоли Дейзи да й позволи да спечели прошката на сина си и въпреки че по-възрастната жена първоначално беше скептична, тя се съгласи.
Така Клара започна да помага на Дейзи в отглеждането на децата и те заживяха като семейство под един покрив. Клара оставаше с децата, когато Дейзи беше на работа и обратното.
Това продължи с години и приятелството помогна на Дейзи да забрави, че съпругът й я е предал, а когато Дейвид порасна достатъчно, Дейзи му разкри, че Клара е неговата рождена майка.
Клара затвори очи, когато Дейзи направи разкритието, страхувайки се от това, което може да се случи. Но когато ги отвори, пред нея стоеше Давид, който беше пораснал по-висок от нея.
— Прощавам ти, майко, и не тая злоба срещу теб за грешките ти в миналото. — каза той. — Ако има защо да се радвам, че се е случило, това е защото ми даде възможност да срещна и Дейзи. И двете ме отгледахте и се погрижихте никога да не ми липсва нищо, радвам се, че имам две майки.
От този ден нататък всички заживяха щастливо. В крайна сметка Клара се изнесе, за да започне живота си отначало с благословията на сина си. Тя отново намери любовта, но Дейзи остана вдовица до края на живота си.
