Жена, която никога не е имала деца, посреща щастливо момиче, което твърди, че е нейна дъщеря, и я приема в сърцето и дома си, но години по-късно истината излиза наяве.
Ако това не беше най-лошият ден в живота на Патси Малоун, той беше в челната тройка. Беше се събудила с чувство на отчаяние и се бе зърнала в огледалото в цял ръст в спалнята си. Това ли беше станала тя?
Хубавата Патси Малоун с нейната слънчева усмивка, момичето, което можеше да танцува цяла нощ, се бе превърнала в това скромно създание с разпръсната сива коса и дълбоки бръчки на разочарование, сключили устата й.
Точно тогава се позвъни на вратата и Патси забърза надолу по стария си халат и раздърпани чехли, без да си представя, че този посетител ще промени живота й.
Патси едва не се спъна в килима в коридора, докато отваряше вратата, така че двойно загуби равновесие, когато някой хвърли нетърпеливи ръце около нея и ахна:
— Мамо?
Патси избута когото и да е.
— Извинете ме? — изрече тя и се втренчи учудено в момичето, застанало на прага й. Беше млада, много млада и хубава и големите й сини очи се взираха в Патси с надежда и страх.
— Съжалявам. — каза момичето. — Вие ли сте Патси Малоун?
Патси придърпа халата си и кимна.
— Да, аз съм.
— Аз съм… казвам се Амелия… аз съм твоята дъщеря… — каза момичето. — Търсих те цяла вечност. Израснах в сиропиталище и толкова се страхувах, че няма да ме искаш. Бях толкова сама…
Патси отвори уста да каже, че не й е майка, че няма дете, но нещо я спря. Не беше ли също толкова сама? Не беше ли уплашена напоследък, представяйки си старостта без кой да я обича, да си спомня за нея, когато я нямаше?
— Амелия! — каза Пати. — Винаги, винаги съм те искала!
И беше истина. Мечтата на Патси беше да има семейство, особено малко момиченце, но годеникът й, Бъди, беше загинал в автомобилна катастрофа и Патси никога не беше поглеждала никой друг.
Това момиче с големите си сини очи дори приличаше малко на Бъди. Тя беше детето, което тя и Бъди трябваше да имат, ако съдбата не беше толкова жестока. Затова Патси разтвори ръце към треперещото, изпълнено с надежда момиче и я стисна здраво.
Амелия говори с Патси за болката да расте сама, да чакаш винаги някой да дойде да я вземе. Патси прошепна със сълзи на очи:
— О, милото ми момиче! Само ако можех да дойда за теб!
Амелия беше сгодена за прекрасен мъж и срещата със семейството му я беше накарала да потърси собствените си родители.
— Баща ми? — попита Амелия Патси. — Жив ли е?
Патси, като видя красивите сини очи на Бъди в лицето на Амелия, поклати глава.
— Не, той умря и след това не можах… толкова съжалявам…
Амелия прегърна Патси и я утеши. За първи път и двете жени намериха облекчение в болката и самотата си.
— Мамо — каза срамежливо Амелия. — Исках да те попитам, ще ме дадеш ли на сватбата ми?
Патси се съгласи гордо и никой нямаше да разпознае опустошената дребна Патси в този ден! Носеше прекрасен розов костюм и перли, а косата й блестеше като сребро.
Това беше най-хубавият ден в живота на Амелия и Патси беше също толкова щастлива, сякаш беше булката. Тя изпрати Амелия по пътеката и я предаде така гордо, сякаш беше собственото й дете.
— Тя е моя! — каза Патси на себе си, — Защото я искам и който я е имал, я е дал… И не наранявам никого, нали?
Две години по-късно щастието на Патси се удвои, когато Амелия роди момиченце, най-малкото и съвършено бебе.
— О, тя е розова пъпка! — извика щастливо Патси, като гушна внучката си за първи път.
— О, мамо! — извика Амелия. — Това е идеалното име!
И така те кръстиха бебето Роузбъд (въпреки че Патси смяташе, че ще бъде Роуз за всички).
Но докато Роуз растеше, съвестта на Патси започна да я тревожи.
— Това щастие — помисли си Патси — е откраднато от някой друг. Амелия и Роуз всъщност не са мои. Направих ужасно нещо и Амелия никога няма да ми прости!
— Амелия, — каза Патси — трябва да поговорим. Помниш ли деня, в който дойде в къщата ми?
— О, мамо! — каза Амелия. — Да! Ти превърна най-лошия ден от живота ми в най-добрия!
Патси взе ръцете на Амелия в своите и каза:
— Скъпа моя, искам да знаеш, че те обичам, винаги ще те обичам и ще бъда тук за теб, но има нещо, което трябва да знаеш…
— Мамо? — извика Амелия. — Започваш да ме плашиш! Какво става?
Патси прошепна:
— Онзи ден ти почука на вратата ми, бях толкова нещастна, толкова сама, и ти ме попита дали съм ти майка… И аз казах да… но не съм!
— Мамо, — попита Амелия. — това ли е всичко? Знаеш ли защо това беше най-лошият ден в живота ми? Имах адресите на две Патси Малоун и първата беше моята рождена майка. Тя ме попита дали това, че ме е оставила първия път, не е достатъчно.
— Бях съсипана, не можех да повярвам, затова почуках на вратата ти и ти ме искаше. Ти си майката, която трябваше да имам, ти си моята истинска майка и никога не го забравяй!
