Брук наследява къщата на дядо си след смъртта му и надниква под стария му матрак само за да открие тайното му скривалище. Когато съдържанието вътре разкрива, че дядо й е излъгал за миналото на семейството им, Брук е принудена сама да разкрие истината.
Вратата се отвори със скърцане, когато Брук влезе вътре. Къщата изглеждаше тъжна. Липсваха й онези дни, когато Чарлз идваше при нея, прегръщаше я и й казваше колко много му липсва.
Брук не виждаше дядо си много често, след като се изнесе. Сега, когато го нямаше, тази къща беше всичко, което тя имаше от него.
Бяха създали толкова много спомени тук. Чарлз стана нейният баща, майка и най-добър приятел, след като родителите й загинаха в автомобилна катастрофа, когато тя беше само на 4.
Докато Брук оглеждаше пространството, където прахта и паяжините бяха започнали да правят дом за себе си, тя внезапно си спомни.
— Матракът на дядо!
Брук винаги се беше чудила защо той никога не позволява на никого да го докосне.
Чарлз не винаги е бил такъв. Въпреки това нямаше как да не забележи, че през последните години той никога не допускаше никого до леглото си.
Дори медицинската му сестра Стейси, която се грижеше за него в последните му дни, смяташе, че е странно.
Брук се качи горе в стаята си и ето го…старият матрак на леглото му.
Брук свали всички покривки, преди да вдигне матрака. Под него имаше стар плик.
— Това ли е криел дядо през цялото време? — тя се намръщи, чудейки се какво толкова има в плика, че трябва да го крие там.
Докато го вдигаше, осъзна, че е малко тежък.
Пликът беше станал мръсножълт.
Брук бързо го обърна на леглото и изпаднаха дневник, няколко снимки и изрезки от вестници.
Брук седна на леглото и ги огледа. Изглеждаше, че дядо й е следил нещо.
На снимките се виждаше огърлица, която тя не беше виждала досега. После отвори дневника и очите й се разшириха от ужас.
— Мамо, татко? — ахна тя. — Боже мой!
Очите на Брук се напълниха и ръцете й се спуснаха към устата й от шок, докато се взираше в ужасяващите снимки в дневника. На него се виждаха родителите й в автомобилната катастрофа.
Навсякъде имаше кръв, а родителите й… Сърцето на Брук се пръскаше от болката, която сигурно са изпитали.
— О, липсвате ми! — прошепна тя. — Понякога ми се иска да сте тук…
След това Брук прегледа изрезките от вестниците и забеляза, че някои споменават злополуката на родителите й. Другите обаче обсъждаха ареста на Брандън Майлс.
Брук беше объркана. Какво смяташе да прави дядо й с всичко това? Тя прелисти страниците на дневника му и откри странни записи, направени от Чарлз:
Страница 1:
Мотив…БМ? Заради лишаване от свобода? Говори с човека.
Страница 2:
Досиетата от 1980 г.… Обади се на Рон и провери
Страница 3:
(Нов. О.) 234-668… Там беше надраскан телефонен номер.
— Защо дядо ще държи всичко това у себе си? Разследвал е злополуката на мама и татко? Защо? — учуди се шокирана Брук.
Любопитството надделя над нея. Тя прегледа цялата информация, за да види дали може да намери нещо друго, но не успя.
Брук въздъхна безпомощно. Може би никога нямаше да разбере какво е намислил Чарлз, защото го нямаше. Но тогава й светна.
Може да опита да се обади на номера в дневника.
Брук извади телефона си и набра номера.
Прозвучаха няколко позвънявания, но никой не отговори.
Брук не се отказа.
— Хайде! Вдигай! — Тя се обади за трети път и най-накрая чу глас:
— Да?
— Ало? Кой е? — попита бързо тя.
— Свързахте се с Оливър. Как мога да ви помогна? — попита мъжът от другата страна на линията.
— Здрасти, Оливър. Ъ-ъ, виж, знам, че това ще прозвучи странно, но исках да попитам дали познаваш някой Чарлз? Чарлз Сондърс. Той беше мой дядо и…
— Чарлз? Ти ли си Брук? Това наистина ли си ти? — попита той внезапно изненадан.
— Познаваш ли ме? Съжалявам, но никога преди не съм чувала за теб, Оливър. Дядо никога не те е споменавал, така че наистина би било хубаво да получа някакво обяснение. — каза тя. — Срещали ли сме се преди?
— Малко съм разочарован, че не си спомняш най-добрият му приятел и партньор, Брук. — отговори Оливър. — Ние бяхме един страхотен полицейски екип…
— Чакай малко. Полицаи ли каза? Като истински полицай?
— Да, Брук. Когато бяхме в полицията, Чарлз и аз бяхме партньори. Тогава ти беше просто дете… Може би затова не ме помниш.
— Дядо е бил полицай? Това… е толкова шокиращо. — беше смаяна Брук. — Дядо, когото познавам, притежаваше бакалия, Оливър. Всъщност той беше човек, който винаги е искал спокоен и мирен живот. Мразеше да гледа новините, защото казваше, че не може да поеме цялото насилие, което се случва всеки ден. И сега дойдох в къщата му и намерих този странен дневник и така получих номера ти. Изглежда, че е проучвал смъртта на родителите ми през последните години.
— Чакай, къде е Чарлз? — попита Оливър. — Защо не го попиташ?
— Той… — Брук направи пауза. — Той почина. Беше рак… Бори се няколко години.
— Чарлз е мъртъв? О, Боже! — чу Брук да въздиша Оливър. — Много съжалявам, Брук. Той беше добър полицай и скъп приятел някога. Мисля, че не ти е казал… — Последва кратка пауза, преди Чарлз да продължи.
— Че… че смъртта на родителите ти… не е била просто злополука?
— Какво? — Брук имаше чувството, че изживява кошмар, в който всеки аспект от живота й сега е въпросителен знак. Чарлз й беше казал, че родителите й са загинали при злополука и никога не й каза, че е бил в полицията.
— Оливър, какво става? — тя попита. — Ако родителите ми не са загинали при катастрофа, какво се е случило с тях?
— Не знам всичко, скъпа. — тъжно каза Оливър. — Но мога да ти кажа това, което знам. Преди около 20 години Чарлз реши да напусне полицията…
Преди 20 години…
Звънецът на входа на закусвалнята иззвъня, когато Чарлс влезе.
— Виж кой е тук! — Оливър се изправи и протегна ръце за прегръдка. — Честит рожден ден, приятел!
Оливър и Чарлз си размениха прегръдки, след което се настаниха на масата до прозореца. Всяка сутрин, преди да се отправят към участъка, двамата посещаваха закусвалнята, за да си вземат закуска и кафе.
— За рожденика! — Оливър се засмя, когато сервитьорката постави чиния с палачинки със запалена свещ на масата и се отдалечи.
— Прекалено стари сме за това нещо, Оливър. — Чарлз поклати глава и се засмя, но духна свещта и дори си пожела нещо, тъй като знаеше, че няма избор, докато Оливър беше там.
— За теб… — След това Оливър се ухили и плъзна подарък към него. — Честит Рожден ден!
— Не, човече, не мога да го понеса. — каза Чарлз, но Оливър го убеди да приеме подаръка. Така че Чарлз каза, че закуската е за негова сметка.
— И така… някакви новини от сина ти? — Оливър наруши мълчанието, докато се хранеха. — Ще дойде ли?
Чарлз се ухили.
— Познай какво? – попита той с усмивка.
— Няма начин! — Оливър се засмя. — И Брук?
— Да! — Чарлз кимна и се усмихна. — Взимам си другата половина от деня.
Чарлз беше зает човек, който едва отделяше време за семейството си. Той планираше да посети семейството на сина си от известно време, но полицейските му задължения едва му оставяха време. Той беше въодушевен, когато синът му се обади и каза, че ще го посети за рождения му ден.
— Браво за теб, човече! Забавлявай се! — отвърна Оливър. Те приключиха със закуската си и се отправиха към колата си.
Чарлз преглеждаше важен случай в полицейското управление, когато стационарният му телефон иззвъня.
— Да, да! На път сме!
Чарлз и Оливър се качиха в полицейската си кола и се отправиха към мястото, където беше станала голяма катастрофа. Лек автомобил се беше врязал в бърз камион.
Когато пристигнаха на мястото, те отбиха и слязоха, вървейки бързо през тълпата към местопрестъплението.
Но когато Чарлз забеляза колата, участваща в инцидента, коленете му се огънаха и подкосиха.
— Не, Господи, не! — Той падна на колене, хлипайки.
Колата беше смачкана изцяло странично, а предното стъкло беше натрошено. Никой не би могъл да оцелее при този инцидент.
— Хей, Чарлз… Какво има, приятел? — Оливър коленичи до партньора си, но не знаеше какво се случва. Когато Чарлз изхлипа и каза:
— Синът ми… — Оливър осъзна какво се е случило.
Скоро забелязаха две колички, превозващи тела от колата.
— Хей, почакай! — Чарлз скочи на крака и се втурна към количките, но не след дълго се наложи Оливър да го хване, за да не падне.
Вятърът отвя бялото покривало, криещо труповете. Единият беше на сина му Морис, а другият – на снаха му Бриджит.
— Чакай! Къде е Брук? — Вълна от страх заля Чарлз, когато си спомни внучката си.
— Къде е тя? Къде е внучката ми? — изпищя той и един парамедик посочи линейката.
Брук седеше в линейката, главата й беше превързана и сълзи се стичаха по лицето й. Бриджит беше защитила Брук, момиченцето не беше пострадало. Но за съжаление Бриджит не успя.
— Дядо! — Брук избухна в сълзи, когато видя Чарлз.
— О, Господи, скъпа! Добре си! — беше всичко, което Чарлз успя да каже, докато я притискаше към себе си.
Онзи ден Чарлз се намрази. Ако не беше рожденият му ден, синът и снаха му нямаше да решат да го посетят и да претърпят фаталния инцидент. Животът на Чарлз вече не беше същият.
Той приюти малката Брук, но пътят не беше лесен. Той не знаеше как да й обясни, че майка й и баща й няма да се върнат. В крайна сметка той я убеди, че ангели са ги отнели, решавайки да й каже истината, когато е достатъчно голяма, за да я разбере.
За щастие Чарлз имаше любезна съседка, която се съгласи да наблюдава Брук, когато той беше зает в участъка.
Две седмици след ужасяващата трагедия Чарлз преглеждаше доказателствата по делото за злополука, последните останали от сина и снаха му.
Очите му бяха влажни и той не искаше да повярва, че ги няма. Той беше шокиран, когато прочете доклада, в който се посочваше, че повреда в колата е причинила инцидента. Изведнъж нещо друго привлече вниманието на Чарлз.
В една от чантите с доказателства имаше окървавена огърлица – уникален тип верижка Фигаро.
Чарлз я обърна в ръцете си. Беше я виждал и преди, но не можеше да си спомни къде.
Едва когато погледна вестника, говорещ за ареста на Брандън, разбра на кого принадлежи.
Чарлз нахлу в килията за задържане, където Брандън, отвратителен престъпник, беше държан. Брандън беше наркодилър и обирджия, а Чарлз беше причината Брандън да е зад решетките.
— Добре дошъл, Чарлз! — усмихна се бандитът. — Как си спомни за мен днес?
— Как смееш да посегнеш на семейството ми?! — Чарлз стисна юмрук и излая. — Защо уби сина ми и снаха ми? Кажи ми или ще…
— Шегуваш ли се? — Брандън се усмихна. — Не мога да го направя, докато съм в капан тук! Хайде, ти си по-добър от това, Чарлз!
Чарлз хвърли огърлицата върху лицето му.
— Едно от твоите проклети момчета го е направил! Знам, че само те носят това! По-добре ми кажи името, Брандън, или кълна се в семейството ми, няма да се измъкнеш жив!
— Синът ти страдаше ли от болка, когато умря? Ти плати за това, което направи, Чарлз. — Брандън се усмихна отново и Чарлз загуби контрол.
— Хей, Чарлз! Какво правиш тук? — Оливър го извика, но Чарлс не го слушаше.
Той влезе в килията на Брандън и започна да го бие. Оливър и другите полицаи се опитаха да се намесят, но Чарлз беше на тъмно място, откъдето нямаше да се върне, докато не намачка Брандън до насита.
— Махни се от него, Чарлз! Ще го убиеш! — След много усилия Оливър най-накрая измъкна Чарлз от килията. Но ситуацията не се хареса на шефа му. Той извика Чарлз в кабинета си и го отстрани.
— Не ти е позволено да влизаш тук, докато не научиш урока си, Чарлз. — каза му мъжът. — Надявам се това да те научи, че никой, дори полицай, не може да вземе закона в свои ръце.
Чарлз излезе от участъка, но не си тръгваше с празни ръце.
— Не прави това, Чарлз! Хайде! Имаме нужда от теб. — опита се да го убеди Оливър да не подава оставка, докато Чарлз опаковаше вещите си в картонена кутия. Но Чарлз напусна участъка и полицията завинаги.
Той обаче не се отказа от делото. Убиецът на сина му и снаха му все още се укриваше и Чарлз нямаше да се успокои, докато не разбере кой е убил близките му.
— Наистина не трябваше да се отказваш, приятел .— Чарлз и Оливър се срещнаха в бар една вечер. Бяха минали няколко дни, откакто Чарлз напусна и той не искаше да се среща с никого. Беше се съгласил да види Оливър само защото имаше нужда от помощ.
— Имам нужда да накараш Брандън да говори. — каза му Чарлз. — Той е замесен в случилото се.
— Преместиха го в друга килия, след като го преби. — изпъшка Оливър и поклати глава. — И не мисля, че той ще е готов да се срещне с мен или с някой друг, след това, което направи.
— Това копеле знае истината, Оливър! — Чарлз удари чашата с бира по масата. — Той знае какво се е случило! Направи това за Брук! — той смекчи тона си. — Моля те!
Оливър отпи от бирата си и въздъхна.
— Добре. — отвърна той. — Ще се опитам, Чарлз, но не мога да ти обещая нищо.
На следващия ден Оливър се обади на Чарлз.
— И така, какви са новините? Той каза ли нещо? — попита Чарлз с надежда.
— Брандън е мъртъв. — Оливър разкри, изпращайки тръпки по врата на Чарлз. — Откараха го по спешност в болницата, но беше твърде късно. Лекарите откриха следи от отрова в кръвта му. Вероятно един от затворниците го е направил. Човекът имаше врагове.
— Какво, по дяволите! Този негодник не може да умре така! — Чарлз измърмори, но нищо не се промени. Той се върна на изходна позиция. Единственият човек, който можеше да му каже за убиеца на Морис и Бриджит, вече не беше жив.
Чарлз не можа да заспи тази нощ. Той прегледа всичко, което имаше за Брандън — изрезките, досиетата, всичко — за да намери нещо, което да го отведе по-близо до истината.
Изведнъж той чу трясък и писък… Идваше от стаята на Брук!
— Брук! — Чарлз се втурна към стаята й и видя човек, облечен в черно, да се измъква бързо през прозореца.
Брук беше на леглото, свита в ъгъла под одеялото си. Чарлз щеше да го преследва, но внучката му имаше повече нужда от него.
— О, добре си, скъпа. — притисна я той към себе си. — Добре си. Не се притеснявай, тук съм.
— Видя ли го? — попита я Чарлз, когато тя се успокои малко. — Видя ли лицето му, Брук?
Брук поклати глава.
— Дядо… страхувам се! — беше всичко, което каза тя.
Чарлз беше толкова съкрушен за нея, че тихо плака. Знаеше, че Брук вече не е в безопасност с него.
Нощта беше напоена с проливен дъжд, гръмотевици отекваха в небето в тихи тътнежи, докато плътни водни завеси покриваха околностите. Чарлз отиде до къщата на бившата си съпруга Марла под проливния дъжд.
Когато спря, той грабна Брук в ръцете си, втурна се към вратата й и натисна звънеца.
— Чарлз? — Марла беше шокирана, когато се появи на прага. — О, Боже, Брук? Какво става?
— Дръж я при себе си. — Той й предаде Брук. — Тя не е в безопасност с мен.
— Чакай! — Марла го сграбчи за ръката, когато той се обърна да си тръгне. — Влез. Изсуши се.
Чарлз не искаше, но не можеше да откаже. Марла му предложи чай и седна срещу него. Брук гледаше телевизия и пиеше чаша горещ шоколад.
— Виж, Чарлз, аз вече не съм твоя съпруга, но само по изражението на лицето ти мога да ти кажа, че нещо не е наред. — каза тя. — Ако искаш, можеш да говориш за това. Цялата съм в слух.
Чарлз не искаше да я безпокои, но наистина трябваше да каже на някого какво се случва с тях.
— Някой се опита да отвлече Брук от стаята й. — накрая разкри той с въздишка. — Тревожа се за нея.
— Какво? — Марла ахна тихо, когато се обърна за кратко, за да погледне Брук. — О, скъпи, това е ужасно! Добре ли си?
— Добре съм. Отидох до стаята й точно навреме, но човекът се измъкна. — каза Чарлз. — Искам да се грижиш за Брук. Ще я заведа при Оливър утре сутринта. Там ще бъде в безопасност…
Сега…
— Вероятно не ме помниш, защото беше малко момиченце, Брук. — каза Оливър.
— Чарлз те остави в къщата ми на следващата сутрин. Той ме помоли да те пазя, защото смяташе, че ще си в безопасност с полицай. Но не след дълго Чарлз реши да прекрати разследването. Не искаше да те загуби, Брук, ти беше всичко, което имаше.
— И, знаеш ли, той се премести в друга част на града, далеч от стария си живот, далеч от всичко, което смяташе, че може да ти навреди. Той никога не се свърза с мен след това, но предположих, че ще ти разкаже за мен.
— О, Боже. Това е лудост. Значи никой не знае кой е убил родителите ми и се е опитал да ме отвлече?
— Бих искал да ти помогна с това, Брук. — каза Оливър. — Минаха 20 години. Който и да го е направил, вероятно е мъртъв. След като Брандън умря в затвора, този случай умря с него.
— Не мисля така, Оливър. — каза уверено Брук. — Не мога просто да го оставя, след като знам, че родителите ми са били убити! Беше ми приятно да говоря с теб и ти благодаря за всичко, което направи. Ще се видим.
Брук трябваше да разбере какво става. Тя затвори телефона и мина през къщата на Чарлз, търсейки допълнителни доказателства. Минаха часове, но беше напразно.
Брук осъзна, че сега има само един човек, който може да й даде отговорите, от които се нуждае.
Брук събрала доказателствата, които имаше за смъртта на родителите си, и отиде до къщата на баба си.
— Брук, мила! — Лицето на Марла светна, когато я видя. — О, влизай!
Марла й сервира чай. Брук рядко посещаваше баба си, но се бяха срещнали за кратко на погребението на Чарлз.
— Бабо, преди 20 години, в нощта, когато дядо ме доведе тук, след като някой се опитал да ме отвлече, каза ли ти нещо за инцидента на мама и татко? — тя попита.
— Защо питаш това след толкова време? — Брук забеляза, че лицето на баба й помръкна.
— Знаеше ли за мама и татко… — Брук направи пауза. — Знаеше ли, че са били убити?
Очите на Марла се стрелнаха към пода за отговори, докато потриваше нервно длани. Но тя не беше шокирана, така че Брук знаеше, че баба й крие нещо.
— Отговори ми, бабо! Знаеше ли?
— Дядо ти ми се обади няколко дни, след като те заведе в дома на приятеля си. — най-накрая разкри Марла. — Той каза, че се тревожи за теб, и плачеше… Никога преди не бях виждала Чарлз да плаче… — замълча тя.
— Беше разстроен, защото прекрати разследването, нали?
— Ти знаеш това? — Марла беше изненадана. — Брук, не се забърквай в това.
— Не, разкажи ми всичко, което се случи след това, бабо. Беше тъжен, защото не можа да намери убиеца, а после?
— Да. — отвърна Марла. — Той беше смазан, както и аз. О, моето скъпо момче си отиде. Той нямаше да се върне, а майка ти… тя ни беше скъпа. И ги бях загубила и двамата. Чарлз и аз се разведохме много преди Морис да се ожени, така че не бях много близка с майка ти, но тя все пак беше семейство.
— Давал ли ти е дядо някога нещо по случая? — попита Брук, изваждайки нещата, които бе намерила в къщата на Чарлз. — Изглежда, че не е успял да се убеди да се отърве от доказателствата. Дори аз не мога. Трябва да разбера какво се е случило с мама и татко.
— Но скъпа, няма смисъл да се връщам назад във времето. — поклати глава Марла. — Това няма да ги върне.
— Но не можем да се откажем, бабо. — стисна ръката й тя. — Моля те! Дядо споменавал ли е някога нещо… Споменавал ли е Брандън?
— Не знам за Брандън. — отговори Марла. — Както знаеш, Чарлз и аз бяхме много далеч след развода. Бях изненадана, когато той се появи на вратата ми онази вечер. Но… — Марла направи пауза. — Мисля, че имам нещо от него. Той ми го даде и ме помоли да го запазя. Беше кутия.
— Кутия?
— Къде беше? — запита се Марла. — Една секунда, веднага се връщам. — каза тя на Брук.
Марла се върна няколко минути по-късно.
— Ето. — каза тя и подаде една ръждясала кутия на Брук.
— Чарлз просто се отби един ден и ми каза, че е важно и че ще му трябва по-късно. Той каза, че не може да я задържи при себе си, тъй като се притеснява, че може да бъде открадната или изгубена. Но след това той прекрати разследването, и никога не съм му споменавала кутията. И двамата забравихме за нея.
Брук веднага отвори кутията, за да намери няколко монохромни снимки на младо момче и стар лист хартия… Приличаше на касова бележка. По-голямата част от мастилото върху малкото парче хартия беше изчезнало, но тя можеше да разбере, че е сметка от ресторант. А отзад имаше само име — Антъни.
— Познаваш ли някой Антъни? — попита я Брук, докато разглеждаше бележката. — Може би е бил приятел на дядо? А този човек… Антъни ли е? — Брук предостави снимките на Марла, но по-възрастната жена поклати глава.
— Не мисля, че някога съм чувала това име, скъпа. И наистина не знам кой е този човек.
— Е, ресторантът е някакъв Коко… Но надписът изчезва след това. — въздъхна безпомощно Брук, вперена в бележката.
— Може ли да е Coco’s Diner… онзи ресторант? — предложи Марла. — Чарлз и приятелите му ходеха там. Сервират най-добрата риба и пържени картофи! Сигурно е това място!
— Така че… може би това е бележка от закусвалнята и може би мога да намеря повече за този Антъни там.
— Брук, дядо ти би искал да си в безопасност. Не знам… нямам добро предчувствие за това, което правиш! — каза й Марла.
— Ти ми помогна много, бабо. — каза Брук, пренебрегвайки съвета на възрастната жена. — Но трябва да направя това за мама и татко.
Брук потърси адреса на ресторанта онлайн, когато влезе в колата си. За щастие не беше затворен. Тя въведе адреса в своя GPS и потегли към заведението.
Сградата не изглеждаше много по-различно от преди 20 години. Беше малка тухленочервена структура.
Когато Брук влезе, ароматът на пиле и пресни пържени картофи удари сетивата й. Тя се насочи към рецепцията, когато се блъсна в по-възрастен мъж.
— О, толкова съжалява! — извини се веднага тя.
— Всичко е наред, млада госпожице. Изглежда, че бързате. — каза той нежно. — Аз съм Фреди, собственикът. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Вие ли сте собственикът? — Лицето на Брук грейна. — Радвам се да се запознаем, Фреди! Всъщност можеш да ми помогнеш много! Някой от персонала ти носи ли името Антъни? Имам тази бележка. — тя я извади от чантата си и му я подаде. — Малко е стара… но беше изписано името му, така че предположих, че е свързан по някакъв начин с това място.
Фреди направи пауза.
— Е, мисля, че имахме сервитьор с това име преди години… — спомни си той.
— Не знам преди колко време обаче. Но, знаеш ли, той беше толкова странен и може би затова го помня толкова добре. Беше трудолюбив човек. Но един ден той просто спря да идва. Не получи заплатата си и дори не ни каза защо напуска. Нямаше го много дълго. Предположих, че е намерил нещо друго… по-добра работа. Това се случва през цялото време в този бизнес.
— Имаш ли някакъв номер или адрес, за да мога да се свържа с него? — тя попита.
— Минаха доста години, госпожице — усмихна се тъжно той. — Така че се съмнявам. Но имаме едно ново момче, което се присъедини към нас наскоро. Може би можем да го помолим за помощ.
Фреди беше наел момче, което беше добро с компютрите. Той помоли момчето да получи достъп до архивите на персонала и тийнейджърът направи нещо, което нито Брук, нито Фреди разбраха, но извади адреса на Антъни. Брук знаеше, че най-накрая е намерила Антъни, когото търсеше, защото записите му бяха на около 20 години.
— Но защо ви трябва, госпожице? — попита я Фреди, докато тя записваше адреса на Антъни.
— Не е нищо сериозно. — обясни тя. — Антъни може да ме отведе до някого, когото търся.
Един час по-късно Брук спря пред скромна къща. Имаше малка градина с хризантеми в предния двор. Брук изкачи стъпалата до предната веранда и почука.
Минути по-късно на прага се появи възрастна жена.
— Да? — тя попита. — Как мога да ви помогна?
— Здравейте, Антъни тук ли живее? — попита Брук. — Аз…
— Какво искаш от него, момиче? — сряза я възрастната жена.
— Ъъъ, предполагам, че е познавал дядо ми. — обясни Брук. — Дядо ми почина и имах няколко въпроса за…
— Антъни е мъртъв, момиче! — отвърна грубо жената. — И мъртвите хора не говорят! Така че по-добре се разкарай!
По-възрастната жена започна да затваря вратата, но Брук я спря.
— Какво? Но… но си помислих, че той може да ми каже какво се е случило с родителите ми! — изтърси Брук. — Те загинаха в автомобилна катастрофа преди 20 години и той беше последната ми надежда!“
— Чакай малко… Как каза, че се казваш? — попита възрастната жена, лицето й се промени от гняв към шок. Тя погледна внимателно Брук.
— Аз съм Брук.
— Това не може да бъде! — ахна жената, покривайки устата си. — Ти… О, Боже. Нищо чудно, че приличаш на него…
Брук забеляза, че в очите на по-възрастната жена се образуват сълзи, докато устните й трепереха.
— Познаваш ли ме? — попита объркана Брук. — Добре ли си?
— Достатъчно силна ли си да се изправиш пред истината, Брук? — попита разтреперана жената. — Влизай само ако можеш да се изправиш пред нея.
Жената й отвори по-широко и влезе вътре.
Брук мина през коридора в малка всекидневна, но когато погледът й се спря върху рамката, окачена на стената, очите й се разшириха от шок.
На стената висеше снимка на по-възрастен мъж и млад мъж, чиито черно-бели снимки беше намерила в ръждясалата кутия.
— Това е Антъни, моят съпруг. — жената посочи изображението на по-възрастния мъж — А аз съм неговата съпруга, Грейс. Познавам Чарлз. Той срещна съпруга ми по време на работа и станахме добри приятели, но само за известно време. И аз мога да ти кажа, че никога не съм виждала по-ужасен мъж в живота си! Мога да те уверя, че е щастие, че Чарлз е мъртъв!
— Извини ме? — Брук се намръщи. — Как можеш да кажеш това за мъртъв човек? Поне имай любезността…
— Ти не си му внучка! — извика през сълзи Грейс. — Чуваш ли ме?
— Той те открадна. Той открадна всичко! Той ни отне всичко и се надявам, че е умрял от болка заради това, което направи! Виждаш ли другия млад мъж на снимката? Това са Антъни и синът ми Дейвид!
— Майка ти, Бриджит… Нямаш представа каква болка изтърпя, когато срещна сина на Чарлз, Морис! — добави Грейс, докато разказваше за фаталната трагедия, която открадна всичко от нея преди години.
Грейс разказа какво се е случило преди 20 години…
Дейвид погледна ръчния си часовник, когато пристигна на автобусната спирка.
— Къде е тя? — той се зачуди. Няколко минути по-късно той видя Бриджит да върви към автобусната спирка.
Дейвид чакаше пристигането на Бриджит всеки ден. Беше се влюбил в нея от пръв поглед, но му липсваше смелостта да я покани на среща. Този ден той видя нещо, което най-накрая му даде смелост да се приближи до нея.
Той и Бриджит бяха сами на спирката и тя избухна в сълзи.
Дейвид се поколеба за момент, но вече не можеше да я гледа да плаче, така че се приближи до нея.
— Хей, добре ли си? — попита той, но тя се отдръпна от него, изтривайки сълзите си.
— Моля те, остави ме сама! — каза тя.
— Бриджит, аз… — той се опита да я приближи отново, но тя трепна и се отдръпна.
— Откъде ме познаваш? Махни се от мен!
— Работя в същата болница като теб. Може би не си ме забелязвала преди, но аз те забелязвам всеки ден и аз… — Преди да успее да продължи, автобусът дойде.
Бриджит бързо се качи в автобуса, без дори да изчака да разбере какво иска да каже. Той влезе след нея, но седна далеч отзад.
Дейвид можеше да каже, че нещо не е наред с нея. Тя изглеждаше ужасена и въпреки горещото време винаги беше напълно покрита и носеше пуловери.
Слязоха на спирката близо до болницата и Бриджит бързо се отдалечи. Искаше да говори с нея, но не искаше да я безпокои, затова се държеше на разстояние.
По-късно същия следобед обаче, когато Дейвид беше на паркинга, той чу някой да плаче и спря на място.
Дейвид се огледа и отначало не видя никого. Но тогава очите му забелязаха сянка на стената и когато се приближи до нея, откри Бриджит да плаче на земята зад кола.
— Хей, Бриджит… Какво има? — попита той шокиран. — Какво правиш тук?
Бриджит не отговори, но този път не го помоли да си тръгне. Така че той седна до нея и й каза, че всичко е наред… че може да говори с него, когато се чувства удобно, и Бриджит каза нещо, което накара Дейвид да потръпне.
— Той, какво? Съпругът ти те малтретира? — Очите на Дейвид изпъкнаха от ужас.
Бриджит подсмърчаше, докато навиваше ръкави, за да разкрие ръцете си. Кожата й имаше изгаряния от цигари и белези. Морис беше алкохолик, който се напиваше и пребиваше жена си. Той дори я беше насилвал няколко пъти, но Бриджит се страхуваше твърде много, за да го напусне. Някак си мислеше, че Морис ще се оправи и те ще живеят щастливо.
Дейвид беше смазан. Фактът, че Бриджит е омъжена, вече разкъсваше сърцето му и сега, когато знаеше, че е малтретирана от съпруга си, това просто го разби отвътре. Част от него искаше да може да убие човека, който й беше причинил това!
— Бриджит, трябва да го оставиш! — каза й нагло Дейвид. — Той ще направи и по-лоши неща с теб, ако му позволиш да те контролира!
— Казваш го, защото ме харесваш? — рязко попита Бриджит. — Всички мъже са еднакви! Правиш това, за да ме имаш, нали?
— Какво? Не! — Дейвид беше наранен, че го бе приела по друг начин. Преди той да успее да каже нещо, тя стана и си тръгна.
Когато Дейвид пристигна на автобусната спирка два дни по-късно, той я видя отново. Той беше решен да не се забърква с нея, но ситуацията беше такава, че не можеше да се справи.
— О, Господи, Бриджит!
Бриджит едва ходеше. Беше потна и щеше да рухне насред пътя, ако той не се беше втурнал към нея.
— Докторе, какво има? — Дейвид попита лекарката, която я преглеждаше. Той не заведе Бриджит в болницата, където работеха, защото се страхуваше, че нещо много лошо се е случило с нея.
— Откъде познавате пациента? – попита лекарката.
— Аз съм приятел… — излъга той. — Какво има, докторе?
Докторката въздъхна поразено.
— Тя припадна от изтощение. Въпреки това… тялото на пациентката показва признаци на изключителна травма. — каза тя. — Изглежда, че е била малтретирана физически и психически. Не съм сигурна какво се е случило, но може да се наложи да извикаме полиция. — каза лекарката. — Изглежда, че са я измъчвали.
— Ще говоря с нея, когато дойде в съзнание и ще се погрижа за това. — каза Дейвид. — Благодаря ви.
Когато Дейвид видя Бриджит, заобиколена от бипкащи машини, той се почувства сякаш умира отвътре. Сърцето го болеше, както никога досега.
Той остана до нея, чакайки я да се събуди и когато тя се събуди, се разплака и го прегърна. Бриджит му разказа всичко, което се е случило, включително как Морис я е измъчвал, защото не можел да стане баща. Бил стерилен, но обвинявал за всичко нея.
И така онази вечер Бриджит не се прибра у дома, след като беше изписана от болницата. Тя изпрати съобщение на Морис, лъжейки, че трябва да замести някой в болницата, и отиде в къщата на Дейвид. Тази нощ те се сближиха.
Бриджит не знаеше защо, но когато Дейвид започна целувката, тя не можа да се спре. Скоро те бяха прегърнати в леглото му.
— Можем да спрем сега, ако не ти е удобно. — каза й той, но тя никога не се беше чувствала толкова удобно и най-важното в безопасност в нечия прегръдка.
На следващия ден, когато се събуди, нея я нямаше. Но на нощното шкафче имаше бележка от нея:
„Много съжалявам за това, което се случи, Дейвид. Аз… не мислех ясно, но нека не се срещаме отново. Нека се забравим и да продължим напред. Толкова съжалявам.“
Дейвид се ядоса, докато четеше бележката. Как може просто да каже това? Снощи означаваше толкова много за него! А за нея не беше нищо?
От този ден Дейвид започна да поддържа дистанция от Бриджит. Никога не се осмеляваше да я доближи, дори да чувстваше, че отново е в беда. Но един ден, месеци по-късно… всичко се промени.
Той забеляза корема й. Бриджит беше бременна. Но Морис беше стерилен, така че детето не можеше да бъде негово. Това означаваше, че е… детето на Дейвид.
Когато Дейвид се изправи срещу нея, тя разкри всичко.
— Но моля те, моля те, не казвай на никого за това, Дейвид! — помоли се тя. — Нещата се промениха между Морис и мен, откакто му казах за бебето-чудо!
— Бебе-чудо? — Той изстреля в отговор. — Ти отнемаш детето ми от мен, Бриджит!
— Моля те! — тя го хвана за ръката и той забеляза пресен белег, който надничаше под ръкава на пуловера й.
— Какво е това, ако всичко е наред между вас двамата? — попита той строго и тя сведе поглед.
— Понякога… той просто… той просто се ядосва, когато не го слушам. — призна тя смутено.
Дейвид беше наранен от това как тя просто се оставяше да бъде малтретирана, но също така беше бесен. Как може да е такава глупачка?
— Чуй ме! Той не те заслужава, Бриджит! Моля те, остави го! — каза й той, но Бриджит избухна в сълзи и го помоли да я пусне. Тя го молеше да не се меси в живота й с Морис.
И Дейвид го направи. Той се отказа от детето си заради нея. Минаха 4 години.
Дейвид продължи. Изглеждаше, че всичко е потръгнало. Дейвид и Бриджит продължиха да работят в болницата, но се държаха като непознати, с изключение на случайните думи, когато говореха за Брук.
Но един ден Бриджит обяви, че напуска. Не след дълго Дейвид осъзна, че Морис стои зад това. Той беше ядосан, че Бриджит не остана вкъщи, за да гледа „тяхното“ дете, и продължи да напада Бриджит заради това.
На Дейвид му беше достатъчно. Беше решил, че Морис трябва да умре. И една вечер в бар той случайно срещна Брандън. Те започнаха да водят разговор и Дейвид му разказа своите притеснения.
— Искам този човек да умре! — изсъска Дейвид. — Някой като него не заслужава да живее!
— Успокой се, момче. — каза Брандън, отпивайки от уискито си. — Мога ли да го видя? Имаш ли снимка?
Дейвид му показа снимките, които беше направил, след като започна да следва Морис. Дейвид беше решил да пререже кабелите на колата на Морис, така че спирачките да откажат и смъртта му да изглежда като нещастен случай.
— Чакай… този човек зад него. — погледът на Брандън се спря върху Чарлз на една от снимките.
— Да ти кажа ли какво, приятелю? — Брандън се засмя, изучавайки снимките и гледайки Дейвид.
— Заслужаваме да бъдем приятели. Този човек на снимката – старият – той ме преследва. Мисля, че ако дадем урок на сина му, ще бъда просто още една благодарна душа. Ето! — Брандън постави верижка Figaro на маса. — Само моите момчета получават това и ти го заслужаваш заради смелостта, която имаш! И да, тази вечер сметката е за мен. Ако имаш нужда от помощ, просто ме уведоми.
Тази нощ Брандън само подклаждаше гнева на Дейвид към Морис. И след като разговаря с Брандън, Дейвид беше още по-убеден, че Морис не заслужава да живее.
Така онази нощ, когато останалата част от града спеше дълбоко, той и Брандън отключиха колата на Морис, прерязаха кабелите, включително кабелите на аварийната спирачка, след което заключиха превозното средство и избягаха.
Грейс завършва историята…
Дейвид обаче не знаеше, че случайно е изпуснал верижката вътре в колата. Освен това не знаеше, че Морис няма да отиде в офиса на следващия ден. Беше рожденият ден на Чарлз, така че Морис, Бриджит и Брук го посетиха.
— Когато научи, че майка ти също е загинала при инцидента, той беше с разбито сърце. — каза Грейс тъжно на Брук.
— Той искаше да си те върне, затова се опита да те отвлече, но твоят така наречен дядо беше там и Дейвид се изплаши и избяга. Дейвид беше параноичен… Той продължаваше да казва, че е изгубил някаква верижка, която щеше да го издаде… и няколко дни по-късно той се самоуби. Изпрати ми видеозапис на себе си и това беше най-тъжното нещо, което всяка майка можеше да види… — Грейс избърса очите си, докато продължаваше.
— Той не можеше да понесе болката от загубата на теб и майка ти, Брук. И съпругът ми… той почина от инфаркт скоро след като загубихме сина си. Дейвид беше всичко, което имахме. Един инцидент ми отне всичко! И. ..след като Дейвид си отиде, прочетох за онзи Брандън във вестниците. Чарлз щеше да празнува смъртта му, но аз не го направих! Той беше единственият, който помогна на сина ми!
Брук беше меко казано шокирана. Тя не можеше да повярва на нищо от това. Баща й не беше нейният биологичен баща; освен това той е бил човек, който е малтретирал собствената си жена.
— Това означава, че ти си моята баба… — най-накрая прошепна тя със сълзи, събрани в очите й. Искаше й се да изплаче от сърце, но сдържаше емоциите си.
— Чарлз знаеше как синът му малтретира майка ти. — продължи Грейс, преструвайки се, че не е чула какво каза Брук. — Майка ти каза всичко на Дейвид. Чарлз беше твърде нетърпелив да развие кръвната си линия и да скрие стерилитета на сина си, така че той излъга света. Ти не си била наистина негова внучка, разбираш ли.
— Чаках деня, в който ще плати за това, което беше направил! И толкова се радвам, че дойде тук, Брук! Съжалявам, че не си изцяло кръв на сина ми! Ти си роднина на жената, чието семейство включваше мръсни хора като Чарлз! И донякъде… тя беше причината да загубя момчето си!
— Съжалявам, че никога не можах да те приема. — продължи Грейс, — Просто те оставих да бъдеш с Чарлз. Но освен мен и Антъни, още някой видя Чарлз такъв, какъвто беше, и предполагам, че затова тя го напусна. И може би тя също знаеше, че синът й е чудовище! Кой знае… може би Чарлз също е малтретирал жена си… — Грейс направи пауза, когато забеляза сълзи в очите на Брук.
— Момент, имам нещо за теб. — стана тя и излезе.
— Минаха 20 години, така че част от касетата може да е изчезнала. — каза Грейс, когато се върна със записа. — Най-малкото сега ще можеш да видиш баща си. Това е всичко, което мога да направя за теб. Съжалявам, момиче. — добави тя, когато видя горещи сълзи да се стичат по бузите на Брук.
Брук напусна къщата на Грейс, чувствайки се неспокойна.
У дома тя най-накрая пусна видеозаписа, който Грейс й беше дала. Записът беше стар и след една точка Брук не можеше да го гледа, защото екранът беше замъглен. Но тя знаеше, че Грейс казва истината, което беше сърцераздирателно.
Тогава Брук си спомни какво й беше казала Грейс и се зачуди дали Марла знае какво е направил Чарлз. Тя се обади на Марла и по-възрастната жена вдигна след няколко позвънявания.
— Хей, бабо… — устните й трепереха, докато говореше. — Мога ли да те попитам нещо? Защо се разведе с дядо?
— Защо питаш това сега, скъпа? — попита Марла. По гласа на Марла Брук усети, че баба й крие нещо.
— Дядо някога наранявал ли те е? — дръзко попита тя. — Бъди честна с мен. А знаеше ли, че татко е наранявал мама?
— На някои въпроси е по-добре да нямаш отговор, Брук. Още ли си играеш на детектив? Стига, скъпа. — отвърна по-възрастната жена и Брук разбра, че няма нужда да слуша повече.
Брук затвори и погледна през сълзи към небето, където сега бяха майка й и Дейвид.
— Защо ни се случва това, Господи? Защо? — попита Брук, само за да се срещне със самотата в сърцето си и около нея.
Но дълбоко в себе си тя знаеше, че Чарлз се е чувствал виновен за действията си. Ето защо той не можеше да не скрие тези неща под леглото си. Вероятно е преминавал през тях всяка вечер през последните няколко години от живота си, размишлявайки върху греховете си.
