63-годишната Саманта започва да посещава часове с абитуриентите от гимназията в Санта Фе, след като получава специално разрешение от директора, но децата не го приемат много добре. Те й се подиграват, че се затруднява с най-простите неща, докато не чуват красивата й дипломна реч, разкриваща зашеметяващата истина, която никога не са знаели.
Ходенето в гимназия не е разходка в парка за повечето хора. За някои часовете могат да бъдат предизвикателство. Междувременно други може да не се разбират с връстниците си. Има причина филмите за гимназията да включват толкова много тормоз, разбито сърце и теми за вписване или изпъкване.
Може да е плашещо преживяване, но трябва да ви подготви за живота и го прави по много начини. Хората научават какъв човек искат да бъдат или какво искат да правят с живота си. Но какво да кажем за хората, които никога не са завършили гимназия? Бихте ли се върнали там като възрастен? Да живеете в това, което повечето тийнейджъри описват като “ад?”
Точно това си помисли 63-годишната Саманта, докато паркираше колата си на училищния паркинг и се отправяше към сградата на училището. Тя имаше среща с директора г-н Салазар.
Саманта беше напуснала гимназия през 1975 г., когато беше на 16. Десетилетия по-късно тя най-накрая беше на страхотно място, след като цял живот беше работила. Тя се погрижи нейните братя и сестри да отидат в колеж, грижи се за майка си, когато тя се разболя, и подкрепяше всеки, който се нуждаеше от нея, доколкото е възможно.
Когато се омъжи за Андрю, Саманта беше до него, докато той изграждаше успешна компания в окръг Алачуа, Флорида. Тя роди децата му и стана майка-домакин. Но винаги се срамуваше, когато не можеше да им помогне с някои училищни предмети, като математика и биология.
Разбира се, много възрастни забравяха какво са научили в гимназията веднага след като завършваха и никога не си спомняха всички жаби, които са разрязали през живота си. Но Саманта никога не е имала нито едно от тях и чувстваше, че нещо й липсва.
През последните няколко години тя осъзна, че изобщо не се е фокусирала върху себе си и може би би било хубаво да отиде в колеж и да научи повече за света. Тя взе няколко предложения, като онлайн училище, GED курсове и т.н., за да учи самостоятелно.
Но тя искаше да ходи в гимназия. Дори не помнеше какво е да влизаш в час всеки ден и да нямаш други грижи. И така, Андрю се обади на някои хора и той успя да я запише в горните класове в гимназията в Санта Фе.
— Това е изключително нередно, г-жо Матюс. — каза й г-н Салазар в кабинета си. — Обикновено не допускаме по-възрастни около децата поради възможни странни взаимодействия или неоправдани влияния, но вашият съпруг настоя, а той е мой стар приятел. Но трябва да ви кажа, че децата може да не са особено мили.
— Разбирам, г-н Салазар. Искам да кажа, отгледах собствени деца и сега имам няколко малки внуци. Знам, че светът се е променил много, но това е най-вече в интернет. Нещата в реалния живот все още са трудни. Хулиганите все още съществуват, а децата могат да бъдат жестоки. Подготвена съм за това. Поне се надявам да е така. — увери го Саманта, кимайки развълнувано с глава. Беше нервна, но преди всичко се радваше, че се възползва от тази възможност за себе си.
— Децата ви посещаваха това училище, нали? — попита той, докато се изправяше и преглеждаше някои стари файлове. — Мисля, че си спомням Брайън, нашият звезден футболист от 90-те.
— Да, това е нашият Браян. — отвърна Саманта със светнали очи. Но тя се сви на стола си от внезапния звън на училищния звънец.
— Това е за вас, г-жо Матюс. Време е за час. Започвате само две седмици след всички останали, така че поне няма да е трудно да наваксате. — изчурулика г-н Салазар с повдигнати вежди, а Саманта се засмя когато излезе от кабинета му.
Никога не е очаквала чистия хаос в гимназиалните зали. Беше точно като по филмите. Всички тичаха наоколо, миризмата на пот се носеше плътно във въздуха, въпреки че беше още твърде рано сутринта и Саманта трепваше всеки път, когато около нея кънтеше металното дрънчене на шкафчетата. Но тя продължи да върви.
Най-накрая стигна до класната си стая — английска литература с г-н Торес. Възрастната жена си пое дълбоко въздух и влезе вътре. Децата бяха седнали вече и учителят беше поставил ръката си върху черната дъска с тебешира, готов да започне урока си. Но той се обърна към Саманта с въпросително изражение.
— Да? — той се зачуди.
— Здравейте, аз съм Саманта Матюс. — каза тя и се приближи, за да му даде лист хартия с информацията, която трябваше да предостави на всички учители в първия си ден.
— О, добре, правилно. — учителят кимна и въздъхна, след като бързо погледна съдържанието на хартията. — Деца, това е новата ви съученичка, г-жа Матюс. Надявам се, че я приветствате. — каза той на останалите ученици.
Възрастната жена се обърна към децата при съобщението на учителя, подготвена за реакциите им. Тя беше права. Всички те имаха комбинации от паднали челюсти, широко отворени очи и набръчкани чела.
— Г-жо Матюс, можете да седнете там. — инструктира г-н Торес, сочейки едно от празните бюра отпред.
— Чакайте! Г-жа Матюс трябва да ни каже нещо за себе си. — каза едно дете с вдигната ръка и очите на Саманта се разшириха от приятна изненада. Бяха ли любопитни за нея? Тя не очакваше това. Тогава тя започна да говори за себе си и изведнъж се вдигнаха повече ръце и учениците говореха един през друг.
— Защо си тук?
— Защо не ходиш на вечерни уроци?
— Защо не завърши гимназия?
— Защо искаш да се върнеш в тази адска дупка?
— Вашите деца в това училище ли учеха?
Тя се опита да отговори колкото е възможно повече, но г-н Торес накрая спря въпросите им, за да започне урока.
— Моля, седнете, г-жо Матюс. Да започваме, деца. Предполагам, че всички са прочели новите глави на Джейн Еър, които изпратих?
Около класа се чуха стенания и Саманта се усмихна. Беше точно както си спомняше. Задачи и стенания от деца, които не искаха да го правят. И тя беше чела Джейн Еър през 30-те си години, така че беше готова.
Това ще бъде страхотно, дори и да беше малко неочаквано…
***
Саманта грешеше. Децата в класа по литература бяха предимно учтиви пред г-н Торес, но новината за възрастен ученик в гимназията обиколи цялото училище до обяд и не всички бяха любезни.
Някои ученици решиха, че би било смешно да залепят знаци на гърба й, което тя не знаеше, докато друг учител не го посочи. Освен това, както се очакваше, тя имаше много проблеми по време на часа по математика. Алгебрата не й беше силна страна и тя почти нищо не помнеше. Имаше толкова много въпроси, че другите ученици започваха да стенат всеки път, когато вдигнеше ръка.
Скоро Саманта ги чу да се кикотят в класа и по коридорите. Някои дори шушукаха за нея, подигравайки й се, докато минаваше покрай тях.
— Бабата е толкова глупава. Тя дори не може да добавя. — чу тя да казва един.
— Бабата е бавна. Ето защо не е завършила гимназия през 1800 г. — беше друг коментар, подхвърлен към нея.
— Чудя се дали ще влезе в часа по спорт. Ще я набият с баскетболни топки.
— Ще говоря с родителите си. Да ходя на училище с възрастна жена е просто странно.
Първият ден на Саманта беше започнал добре, но се оказа донякъде унизително. Но тя нямаше намерение да се отказва заради няколко хулигани. Тя беше възрастна жена. Майка, която знаеше какво е да си около непораснали деца. Тя можеше да направи това.
Някои думи на децата бяха нараняващи, а други тревожни. Но не би позволила на никой от тях да я откаже от крайната й цел: да завърши и да получи диплома за средно образование.
Минаха месеци и Саманта продължи да получава малко тормоз от определени клики. Но в по-голямата си част децата свикнаха с нея, а някои седнаха и разговаряха с нея през почивките. Беше хубаво, макар че не беше често. Тя беше предимно сама или с учител.
Някои учители бяха загрижени за тормоза, но по-възрастната жена им каза, че всичко ще бъде наред. Повечето от преподавателите бяха по-млади от нея и ако можеха да изкарат деня без да се пречупят, тя също можеше да го направи. В края на краищата някои от тези ученици бяха също толкова сурови към учителите си, колкото и към Саманта, така че тя щеше да бъде смела точно като тях.
За шок на всички, Саманта преодоля трудностите си и постигна най-добри оценки по всички предмети. И така, когато дойде дипломирането, г-н Салазар и останалите от преподавателите я избраха да говори по време на церемонията.
Саманта гордо носеше синята си рокля и цилиндър със специален жълт пояс, което показваше, че завършва с отличие. Беше по-вълнуващо, отколкото някога си е представяла, и което е по-важно, цялото й семейство се появи. Съпругът й, синът й и двете й дъщери седяха в публиката. Някои от тях държаха внуците й в скута си.
Тя им помаха от подиума, където седеше до преподавателите и официалния говорител на класа. Тогава беше време тя да говори.
— И преди да чуем говорителя на този клас, нека приветстваме един специален ученик, който се присъедини към класа тази година: Саманта Матюс. — обяви г-н Салазар и плесна с ръце, така че останалата част от публиката последва примера.
Възрастната жена се изправи, стисна ръката на директора и се облегна на подиума. Нервността й беше стигнала до крайност, но тя се взря в красивите лица на семейството си и някак си намери смелост да продължи.
— Здравейте на всички. — изрече тя. — Приблизително в началото на годината шокирах моите съученици, когато се появих в часа по английска литература на г-н Торес. Те имаха толкова много въпроси и аз им отговорих, доколкото можах. Но никой от тях не знаеше цялата истина защо реших да се върна в гимназията. И така, ето я.
— През 1975 г. войната във Виетнам току-що беше приключила и макар да донесе много радост, тя донесе и много мъка и страдание за семейството ми. Баща ми загина в чужбина след години на почтена и вярна служба в армията. Междувременно майка ми не можеше да храни шест деца сама, така че като най-голямата, напуснах гимназия, за да й помогна.
Думите й приковаха тълпата в този момент. Дори насилниците гледаха съсредоточено към по-възрастната жена, която беше в класната им стая цяла година. Никой от тях не знаеше цялата истина.
Саманта продължи:
— Работех толкова усилено, колкото можах. Погрижих се братята и сестрите ми да завършат и им помогнах в колежа. Омъжих се и създадох семейството си, помагайки на съпруга си да изгради бизнес и учех децата си на правилно и грешно. Но осъзнах, че съм стара жена, която забрави за себе си. Забравих за мечтите си.
— През 70-те години исках да проуча света, всичко за него, за да мога да помогна за спасяването му. Беше времето на хипитата, въпреки че дойде с широки панталони и трескав Джон Траволта. — каза тя и беше възхитена от смехът, който получи. Дори учениците разбраха простичката й шега.
— Но сериозно, идеята за мир играеше дълбоко в съзнанието ми, особено когато баща ми загина. Идеята никога повече да няма война в света беше невероятно примамлива, макар и напълно нереалистична. И в моите 60 години идеята все още е там, и знам, че много хора все още се чувстват като мен. Имаме толкова много нови борби и войната все още се развихря. Толкова много несправедливости. Толкова много борби. Толкова много омраза. Толкова много страх ни кара да се мразим един друг.
— И знам, че не мога да направя нищо сама. Никой от нас не може. Но трябва да опитам. Така че мечтата ми е да отида в колеж и да получа диплома по история и може би политически науки. Може би ще стана учител също. Защото знанието е по-мощно от оръжията. Знам това в сърцето си и се надявам да мога да вдъхновя всички с моята история. За това никога да не се отказвате от мечтите си и да не се страхувате да започнете нещо ново на по-зряла възраст.
— Ако успея да вдъхновя другите да преследват мечтите си да променят света, тогава ще знам, че усилията ми не са били напразни. Благодаря ви. — завърши Саманта, гласът й се задави и тълпата пощуря.
Учениците станаха, аплодираха я с бурни аплодисменти и тя видя, че преподавателите правят същото. Междувременно семейството й имаше сълзи по лицата си, което я накара най-накрая да пролее своите, докато седна на стола си до свой съученик, който се наведе да й каже каква страхотна реч е произнесла.
Церемонията продължи с още речи, още сълзи и накрая г-н Салазар я извика да получи дипломата си, което накара много хора да ръкопляскат отново. Това беше един от най-гордите моменти в живота й.
Когато официалното събитие приключи, тя се снима със съпруга си и децата си, но за нейн шок повечето й съученици я извикаха за групови снимки. Някои се извиниха, че не са се противопоставили на насилниците, без да знаят за нейните борби.
Един от тях отново я разплака.
— Мисля, че може да искам да уча политически науки заради речта ти. — каза той.
И така Саманта знаеше, че тази уморителна година и предстоящото пътуване ще си заслужават.
