Ребека Мичъл посвещава целия си професионален живот на преподаването. Обичала е много учениците си и често е излизала извън рамките на възможностите си за тях.
На 84-годишна възраст Ребека Мичъл изпада в трудна ситуация, след като изчерпва всичките си спестявания за поддържащи лекарства за лечение на диабета си. Тя едва свързвала двата края, като използвала остатъка от парите от пенсията си, за да плаща сметките си за комунални услуги и хранителни продукти.
Ребека беше посветила живота си на преподаването, като се пенсионира едва на 79-годишна възраст, защото не можеше да се откаже от страстта си. Обичала да е сред деца, въпреки че самата тя не можела да има деца.
Поради тази причина съпругът ѝ Ричард я напуска, когато са на 30 години. Той осъзнал, че не може да понесе липсата на биологични деца, и тъй като Ребека не можела да му даде това, искал да се ожени за някоя, която може да го направи.
Тази епоха в живота на Ребека била сърцераздирателна, но благодарение на учениците си, които я обичали силно, тя никога не се чувствала самотна. Едва когато се пенсионира, тя изведнъж осъзнава колко е самотна.
Без учениците и колегите си Ребека прекарваше всеки ден сама и без да има с кого да разговаря, затова се опитваше да се занимава през целия ден.
Всеки път, когато Ребека не приготвяше храната си за седмицата, тя работеше като доброволец в местния приют, където даряваше свободните си пари. След като цените започнали да растат, тя вече не можела да си позволи да дарява пари, затова всеки втори ден отделяла по малко време за приюта.
Един ден, докато се прибирала от приюта, решила да мине покрай магазин за хранителни стоки. Оставали ѝ само десет долара за последните седем дни от месеца, които обикновено били достатъчни, за да си купи малко месо и зеленчуци.
Когато стигнала до магазина, видяла, че цената на месото рязко се е увеличила. Нямало опаковки месо, по-ниски от осем долара, което означавало, че няма да може да си купи други съставки и други основни нужди.
Докато стигне до касата, Ребека може да си купи само една консерва преработено месо, пакет смесени зеленчуци и четиридневно лекарство за поддръжка.
“Здравейте, Ребека, как сте днес?” – попита я касиерката, след като тя постави стоките на касата.
Ребека се намръщи. “Не е много добре, скъпа. Сега всичко е толкова скъпо. Това е всичко, което мога да взема за десет долара”, въздъхна тя. “Не знам как ще успея да изкарам това за една седмица.”
Касиерката съжали възрастната дама, като призна, че заради състоянието на икономиката на страната цените на стоките от първа необходимост са се увеличили. Въпреки че не можела да даде на Ребека отстъпка, тя ѝ връчила няколко ваучерни купона, които да използва при следващото си посещение.
Докато разопаковаше покупките, Ребека осъзна, че това, което е взела, ще ѝ стигне само за три дни. След това щеше да трябва да намери начини да се храни.
Истина е, че след три дни Ребека беше свършила храната. Тя обиколи града, търсейки програми за хранене, към които да се присъедини, но такива нямаше.
След известно ходене тя забеляза луксозен ресторант за изискана храна с малко сметище отзад. Решила да прегледа контейнера, за да види дали няма да намери в него някаква годна за консумация храна.
Докато преглеждала боклука, собственикът на ресторанта я забелязал и се приближил към нея. Ребека го видяла и очите ѝ се разширили от ужас. Тя побягна, носейки кутия за изнасяне с остатъци от храна.
Същата нощ Ребека не можела да не се разплаче насън. “Не трябваше да спирам да преподавам”, плачеше тя. Осъзнала, че животът ѝ бързо се е обърнал към най-лошото, когато се е пенсионирала, и сега всичко, което искала, било да си върне стария живот.
На следващия ден Ребека седеше на верандата си с чаша вода в ръка, когато забеляза, че пред къщата ѝ спира луксозен Ролс Ройс. “Кой би могъл да бъде този?” – запита се тя.
Преди да се усети, от колата слязъл мъж. Ребека го разпозна мигновено, по същия начин, както и предишния ден – това беше собственикът на ресторанта, неин бивш ученик.
“Добро утро, госпожо Мичъл – поздрави мъжът с усмивка. “Имате ли малко време за бившия си ученик днес?” – попита той.
“О, Патрик”, въздъхна Ребека. “Иска ми се да не ме бяхте виждали в толкова лошо състояние. Когато те видях вчера, се почувствах толкова засрамена, че избягах” – призна тя.
Мъжът поклати глава. “Не е нужно да се срамувате пред мен, госпожо Мичъл. Не съм ли любимата ви ученичка?” – попита я той, опитвайки се да разведри обстановката… Бихте ли ми облякли хубава рокля? Има едно място, където бих искал да ви заведа.”
Ребека се поколеба. Тя не искаше никой от учениците ѝ да разбере, че се бори. Патрик обаче изведнъж каза:
“Г-жо Мичъл, вие ме накарахте да повярвам в себе си, когато никой друг не го направи. Благодарение на вашите напътствия сега съм успешен ресторантьор. Елате с мен, моля.”
Когато чу това, сърцето на Ребека се затопли. Тя не осъзнаваше какво влияние е оказала върху бившите си ученици. Реши да се облече и след няколко минути се съгласи да пътува в колата с Патрик.
Патрик отведе Ребека в своя ресторант, където ѝ сервира хубаво ястие. Ребека признава, че е огладняла, и многократно благодари на Патрик за възможността да хапне в неговия ресторант.
Но Патрик беше този, който трябваше да благодари повече. “Благодарение на теб заложих на себе си и не се отказах от мечтите си”, каза той на Ребека. “Ти винаги си била втора майка за мен, която ме насърчаваше да се справям добре. Другите учители винаги са смятали, че не се справям, но ти беше различна.”
Ребека не можа да се сдържи да не се просълзи. Тя каза на Патрик, че ученици като него са причината, поради която ѝ е трудно да се откаже от работата си като учител.
След като се нахраниха, Патрик обеща на Ребека, че вече не трябва да се притеснява за храната и другите си основни нужди. Той ѝ каза да използва парите от пенсията си за лекарства за поддържане, а той ще я подкрепи за останалите ѝ нужди.
Когато Ребека попитала защо Патрик прави това за нея, той отговорил: “Ти си дала толкова много от себе си на ученици като мен. Редно е и ние да те обсипваме със същата любов и грижа”.
Какво можем да научим от тази история?
Никога не трябва да забравяме онези, които някога са ни помогнали. Патрик никога не забравя за влиянието на Ребека върху живота му като ученик. Когато разбра, че Ребека се нуждае от помощ, той не се поколеба да ѝ се притече на помощ.
Учителите са невъзпети герои в живота на своите ученици и заслужават да бъдат признати. Учителите играят важна роля в развитието на живота на своите ученици. Заради влиянието, което оказват, те заслужават да бъдат уважавани и признавани дори след като се разделят с учениците си.
Споделете тази история с приятелите си. Тя може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Този материал е вдъхновен от истории от ежедневието на нашите читатели и е написан от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или места е чисто случайна. Всички изображения са само с илюстративна цел. Споделете своята история с нас; може би тя ще промени нечий живот. Ако искате да споделите своята история, изпратете я на info@ponichka.com
