М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
Възрастна вдовица, чийто живот е изгубил смисъл след смъртта на съпруга си, се озовава в трудна ситуация, когато един ден помага на бездомник в парка и осъзнава, че той е копие на покойния й съпруг.
Марла обичаше, когато времето беше приятно хладно. Бризът нежно разрошваше сребристите й кичури, докато тя отпиваше от горещия си чай на балкона, вперила поглед в едно семейство, което си играеше в двора на къщата срещу нейния.
През уикендите повечето семейства правеха това. Те се срещнаха и прекарваха време заедно. Но Марла нямаше да познае това чувство. Как би могла? Животът никога не й бе дал шанса да стане майка, а съпругът, когото смяташе, че обича, само й причиняваше мъка в последните си години.
Марла мразеше Итън накрая. Постоянно се дразнеше и оплакваше. Тя не беше виновна, че не можа да зачене и че бяха сами в последните си години. Но той като че ли обвиняваше нея.
Нещата между двамата ескалираха до такава степен, че тя дори обсъждаше развод. Но след това той почина от инфаркт спокойно в съня една нощ и тя никога не получи шанс.
Вече овдовяла и сама в огромната къща, Марла се чудеше дали някога е обичала Итън. Не можеше да си спомни да е проливала сълзи, когато го погребваха или когато го видя на смъртния му одър.
Той не беше добър съпруг, тя го знаеше, но не беше и най-лошият. Двамата се ожениха млади на 18, като си обещаха да бъдат един до друг до смъртта си. Те изпълниха обещанието си; добре, Итън го направи.
И Марла беше сигурна, че макар той да не е бил най-добрият съпруг за нея, той никога не е бил неверен. Беше й крещял и се караше с нея, но никога не й беше изневерявал. Тя оценяваше това. Тя беше благодарна, че е имала верен партньор през целия си живот.
Чаят свърши. Марла беше толкова погълната от мислите си, че не осъзна това. Тя бавно стана от мястото си и влезе вътре, но не си направи втора чаша, както обикновено.
Тя отиде до спалнята си, взе книга и чантата си и продължи към любимото си място, парка. Откакто Итън почина, Марла откри, че прекарването на времето сред природата е лечебно. Това премахваше травмиращите й спомени, че беше вдовица и бездетна.
Понякога гледането на децата, играещи там, й напомняше за собствените й детски дни и усмивка играеше на устните й, когато ги виждаше да правят нещо щуро. Но този ден беше различен.
Докато Марла седеше на една пейка, тя видя нещо, което привлече вниманието й. Беше момче, облечено в дрипи, което се опитваше да открадне сандвич от семеен пикник в парка. Той тихо грабна сандвич от отворена кошница с дълга кука.
— Сигурен ли си, че това е правилното нещо, момче? — попита тя, потупвайки го по рамото отзад и той трепна, когато се обърна към нея.
— Моля те, моля те, не им казвай нищо… — каза той през сълзи. — Не съм ял от дни. Родителите ми също не са яли. Аз… имам нужда от този сандвич!
Костите, стърчащи от тялото му, и тъмните торбички под очите му подсказваха, че не лъже. Сърцето на Марла се разтопи и тя извади банкнота от 100 долара от чантата си.
— Работи здраво, ако не искаш да останеш гладен. Кражбата не е правилният начин. — каза тя и момчето кимна с благодарност, приемайки парите.
— Благодаря ви — каза той. — Никога няма да забравя това. Често ли идвате тук?
— Да — отвърна тя. — Насладете се на добра храна тази вечер. Надявам се да не те хвана отново да крадеш.
— Няма да го направя. — каза той и изчезна.
Марла се върна към четенето си, но не можеше да се концентрира. Стана й мъчно за бедното момче, затова реши да го намери и да помогне на семейството му, като ги заведе в близкия ресторант. Накрая тя забеляза момчето до една пейка.
— О, ето те! — каза тя, задъхана. — Къде са родителите ти? — попита тя. — Мислех, че мога да ви почерпя с малко храна…
— Наистина ли? Благодаря! Ще ги извикам… — Момчето избяга да извика родителите си, докато Марла чакаше на пейката.
Скоро след това висок мъж и дребна жена се приближиха до нея и застанаха зад момчето.
Очите на Марла бяха широко отворени, докато се взираше в мъжа.
— Ти… Приличаш точно на покойния ми съпруг! — изтърси тя и усмивката на мъжа изчезна.
— Това е смешно. Хората не искат да имат нищо общо с бездомник като мен. Странно е, че бихте си помислили това.
— О, не… — добави Марла, ужасена. — Как е възможно това?
Тя извади телефона си от чантата си и показа снимката на съпруга си на бездомника. Горкият онемя.
— Той… той наистина прилича на мен. — успя най-накрая да каже той.
— Но как? — учуди се Марла.
— Майка ми ме е изоставила като бебе. — обясни бездомникът. — И аз израснах в приют. Нещата не се развиха така, както очаквах, така че трябваше да живея на улицата със семейството си. Нямам и най-малка представа за баща си. Дори не искам да знам нищо за него. Той е оставил майка ми бременна, е това, което знам за него, и мразя това. Майка ми почина преди години.
— Но аз искам да знам. — каза Марла през сълзи. — Искам да знам дали съпругът ми ми е изневерявал! Синко, би ли се съгласил на ДНК тест? Знам, че всичко това звучи налудничаво, но не знам… Между другото, името ми е Марла. Може би ме познаваш?
— Съжалявам, госпожо — каза бездомникът. — Не знам нищо за детството си, освен че бях изоставен и не ви познавам. Но вие ми помогнахте, така че не мога да ви откажа за теста. Аз съм Питър.
Марла заведе семейството на Питър у дома и им предложи храна и подслон. Сърцето й потръпна при мисълта да направи теста, въпреки че тя го беше предложила. Но трябваше да знае истината.
На следващия ден Марла изпрати пробите за ДНК тест. Братът на Итън им помогна. Тя знаеше, че Итън е ползвал веднъж услугите на същата компания, на която тя изпрати пробите. Той каза, че се интересува от намирането на роднините си. Чудеше се дали се е опитвал да намери Питър.
Седмица по-късно резултатите пристигнаха и думите там просто шокираха Марла. Тя се отпусна на дивана и изглеждаше толкова ужасена, че Питър се разтревожи за нея. Доказано беше, че Питър е биологичен син на Итън.
— Г-жо Симпсън, съжалявам. — каза той, държейки ръцете й. — Никога не трябваше да се срещаме. Толкова съжалявам…
Марла поклати глава и избърса сълзите си.
— Вината не е твоя, Питър — каза тя. — Как мога да те обвиня? Съпругът ми е този, който трябваше да съжалява. Трябваше поне да ми каже.
— Все пак мисля, че трябва да тръгваме. — каза Питър. — Бяхте така любезна да ни помогнете. Ще бъдем вечно благодарни за вашата помощ.
— Не! — каза Марла и скочи на крака. — Няма да си тръгнеш. Ако не друго, ти стана семейството, което никога не съм имала. Знам, че връзката ни е чрез мъж, който заблуди и двама ни, но сега си моето семейство и аз не оставям семейството си само. И жена ти и синът ти остават при мен…
Марла беше наранена. Тя наистина беше. Но дали всичко беше по вина на Питър? Нейна ли беше? На Итън ли беше? Вероятно. Но Итън си беше отишъл и нямаше смисъл да размишлява за миналото.
Погледнато от добрата страна, Марла осинови Питър и семейството му. Сега празната й къща кипеше от живот и тя вече никога не седеше сама на този балкон, съжалявайки, че няма семейство, защото го беше намерила в Питър.
Последно обновена на 12 юни 2023, 08:10 от Иван Петров