Оливър посвещава целия си живот на армията и е бил във Виетнам по време на войната, но личният му живот не бил толкова успешен. Тогава той получава телефонно обаждане от мъж, който твърди, че е негов син, и открива цял куп от членове на семейството, за чието съществуване не е знаел.
Оливър Браун вече беше на 82 години и въпреки че все още беше в добро здраве, хората са склонни да се замислят за живота си на тази възраст. “Направих много с живота си, но никога не съм имал семейство”, често си мислеше той.
Оливър не съжаляваше точно. Мечтата му винаги е била да служи в армията, точно като баща му и дядо му. Той се записа веднага след като навърши 18 години и тренира във Форт Бенинг близо до Кълъмбъс, Джорджия.
Скоро той беше изпратен във Виетнам по време на войната, но когато се завръща, става част от Националната гвардия и работи в армията до пенсионирането си през 2004 г. С напредване на възрастта той понякога съжалява, че няма семейство.
Но Оливър бързо отхвърли тези мисли, тъй като бе служил гордо и почтено на страната си. Освен това той беше излизал само с една жена, Софи, преди много време. Те се запознаха, когато той се върна от войната и имаха страстна връзка.
Когато Оливър беше преместен във Форт Уолтърс в Тексас в средата на 70-те години на миналия век, Софи не искаше да се премести с него, което доведе до края на връзката им и оттогава те никога повече не разговаряха един с друг. Той не беше мислил за нея през всичките тези години, докато един ден не получи странно обаждане.
— Здравейте? — той вдигна домашния си телефон.
— Здравейте! С г-н Оливър Браун ли говоря? — попита един мъж.
— Аз съм полковник Оливър Браун. Как мога да ти помогна? — отвърна Оливър, настоявайки да се обръщат към него с неговия ранг.
— А, да, полковник Браун. Това ще прозвучи странно, но се казвам Даниел Грийн. Майка ми беше Софи Грийн. — започна Даниел. — Вярвам, че си излизал с нея в началото на 70-те?
— Софи… — прошепна нежно Оливър. — Не съм мислил за нея от години. Ти нейният син ли си? Как е тя?
— Ах, сър. Майка ми почина миналата година. — разкри Даниел.
— О, толкова съжалявам, момче. — отвърна Оливър извинително. — И така, как мога да ти помогна?
— Вярвам, че съм твой син. — каза Даниел.
Оливър нямаше думи. Това е невъзможно, замисли се той. Софи щеше да ми каже, ако беше бременна. нали
— Ехо? Още ли си там? — Даниел наруши мълчанието.
— Съжалявам. Да тук съм. Аз… сигурен ли си? — каза по-възрастният мъж, като все още се бореше да обработи това, което току-що беше научил.
— Направих си ДНК тест преди няколко месеца и резултатите показаха, че има 99% шанс да си мой баща. Ти също си правил същия тест, предполагам? — обясни Даниел.
— Да. Беше подарък от мой приятел. Всички се изследвахме, за да видим за какви болести трябва да внимаваме… Но как можеш да си мой син? Софи не ми е казала нищо.
— На смъртния си одър мама ни разказа за теб и как е разбрала, че е бременна, след като сте се разделили и си напуснал щата. Тя не знаела как да те намери, затова ни отгледа сама. След това направихме теста с надеждата да те намерим. — добави Даниел.
— Ох, добре. Това обяснява всичко тогава – чакай малко. Каза „ние“. Кои сме „ние“? — чудеше се Оливър, онемял.
— Моят брат близнак, Антъни. Слушай, аз все още живея в Джорджия. Има ли някакъв шанс да се срещнем? — попита нетърпеливо Даниел.
— Разбира се, преместих се в Тексас, когато Софи и аз се разделихме. Все още съм тук. Можете ли да летите до тук?
— Да! Ще бъдем там тази седмица! — Даниел веднага се съгласи и прекрати разговора.
Антъни и Даниел скоро отлетяха за Тексас, за да се срещнат с Оливър. Те си говореха за всичко, а възрастният мъж се извини, че не е бил в живота им.
Но на близнаците не им пукаше, защото разбираха защо.
— Никога не съм си представял, че това ще се случи след милион години. След като се пенсионирах, съжалявах, че нямам собствено семейство, но не можех да се видя в тази роля преди. — разкри Оливър пред момчетата.
— Честно казано, мислех да отида в армията в тийнейджърските си години, но майка ми ме насърчи вместо това да отида в колеж. — каза му Антъни.
— Това има смисъл. Софи не харесваше този живот и имам предвид, че вероятно щяхте да бъдете изпратен в Афганистан или Ирак. Това беше сериозна работа. Много опасно. — каза Оливър.
Момчетата споделиха още, че са създали собствени семейства и искат Оливър да се запознае с внуците си. По-възрастният мъж плака тази нощ в дома си и уреди да се върне в Джорджия веднага щом може.
Той се наслаждаваше на последните десет години от живота си в компанията на много деца, тичащи наоколо, които обичаха да слушат историите му. Оливър само съжаляваше, че е пропуснал възпитанието на Даниел и Антъни, но беше благодарен, че Софи ги е отгледала добре.
— Благодаря ти, че се свърза с мен, Даниел. Щях да пропусна всичко това, ако не беше. Твоите деца и дъщерите на Антъни са невероятни. Не мога да повярвам. — каза Оливър на сина си един ден след семейно събиране.
— И ние се радваме. Жена ми няма семейство и когато мама почина, баба им липсваше на децата толкова много. Мисля, че спечелването на дядо беше най-доброто нещо за тях. — каза Даниел. — Благодаря ти, че се премести тук.
Когато той почина, близнаците откриха, че Оливър е направил завещание, оставяйки всичките си активи и имущество на децата си, както и доверителни фондове за внуците си за колеж.
Какво можем да научим от тази история?
- Семейството е по-важно от всичко. Въпреки че кариерата може да бъде удовлетворяваща, семейството ви винаги ще бъде по-ценно. Ценете ги всеки ден!
- Никога не е късно да промените живота си. Оливър можеше да откаже да се върне в Джорджия, тъй като беше улегнал и доволен от живота си. Но той го направи и откри, че това е най-доброто решение в оставащия му живот.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
