М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
Възрастен мъж е бил тормозен през цялото време в училище, което се отразява на начина, по който се вижда. Той се оказа беден и бездомен поради ниското си самочувствие, само за да получи кутии от всеки от съучениците си 50 години по-късно.
Майкъл Смит беше тормозен през целия си престой в училище. По времето, когато стигна до гимназията, самочувствието му беше на най-ниско ниво, което се отразяваше на начина, по който живееше.
Той често беше подиграван за това как изглежда, защото половината от лицето му беше покрито със забележим родилен белег, който не можеше да премахне поради бедност.
— Хей, далматинец! — съучениците му го дразнеха.
Най-лошият период от годината за Майкъл беше всеки Хелоуин, когато съучениците му го дразнеха, че не трябва да носи маска на партита. „
— Ти вече си ходещ костюм! — подкачаше го един от съучениците му.
— Обзалагам се, че децата, които отиват за лакомство, ще си помислят, че вече носиш маска. — би се включил друг.
Дори след като се дипломира, Майкъл вижда себе си като нищо повече от неудачник без приятели. Той се дистанцира от другите хора и поради това никога не се отличаваше в работата си.
До 66-годишна възраст той вече беше бездомник, живеещ с кучето си в стар пикап, който беше наследил от покойния си баща. Той беше осиновил бездомното куче преди няколко години и оттогава то му остана вярно.
Един ден, докато просеше малко пари на оживена улица в Сан Франциско, една от съученичките му го разпозна.
— Майкъл Смит? — попита тя. — Това ти ли си?
Майкъл погледна жената с ужас. Спомените за мизерното му време в училище се върнаха в него и жената го забеляза.
— Какво ти се случи? Добре ли си?
Горкият вдигна рамене.
— Мариса Хариган — каза той студено. — Животът ми винаги е бил такъв. Имах ужасно време в училище, никога не бях отличен в работата и никой никога не се влюби в мен заради външния ми вид. Родителите ми са мъртви и нямам никого освен кучето си. — сподели той.
Жената се чувстваше ужасно за Майкъл, особено след като знаеше, че има роля в това той да се чувства така. Тя винаги му се присмиваше, когато бяха по-млади, и беше една от тези, които го унижаваха.
— Съжалявам, Майкъл. Това е всичко, което ми остана в портфейла, но се надявам, че ще ти стигне за добра храна и нови дрехи. Става студено. — каза Мариса и му подаде стодоларова банкнота.
След като разбра, че Майкъл не иска да говори с нея, Мариса се отдалечи. Въпреки това, тя не можеше да спре да мисли как се е развил животът на Майкъл. Дори след две седмици, когато имаше обяд със съучениците си, тя нямаше как да не сподели за срещата.
— Той е живял живота си в бедност, защото никога не е преодолял отношението към него в училище. Това се е отразило на начина, по който е виждал себе си и той никога не е успял да се възстанови. — каза тя.
Един от тези, които бяха тормозили Майкъл, сподели, че съжалява за действията си.
— Сега на внука ми му е трудно в училище заради насилниците и толкова ме е срам, че и аз бях такъв. — призна той. — Това засяга хората и тези травми остават с тях дори в зряла възраст.
— Не мога да повярвам, че ни отне 50 години, за да разберем, че Майкъл е живял зле. Какво можем да направим за него? Твърде късно ли е? — попита друг съученик.
В края на срещата си те решиха, че ще поканят Майкъл на вечеря.
Мариса потърси Майкъл и го видя да проси милостиня на същото място, където го намери за първи път. Тя тихо му подаде плик, преди да си тръгне. Наблюдаваше Майкъл отдалеч, докато той с любопитство вдигаше плика.
Майкъл отвори плика и намери бележка, която гласеше:
— Майкъл, моля, срещни се с нас на Грант Стрийт 154 днес в 15:00. Моля те, ела. Очакваме с нетърпение да те видим там.
Мариса се надяваше Майкъл да се изправи и да тръгне към Грант Стрийт, която беше само на три пресечки от него. Не помръдна и сантиметър. Вместо това той се взря в далечината, сякаш дълбоко замислен.
След около минута той се изправи и тръгна. Мариса почувства облекчение и го последва от разстояние.
Когато стигна до адреса, той видя десетки кутии с надпис „За Майкъл“. Той ги преброи и бяха общо 26.
Той отвори кутиите и видя много различни неща като мебели, дрехи, храна и електроника. Позвъни на вратата и съучениците му се втурнаха да отворят.
— Какво правя тук? — бързо попита Майкъл, когато видя лицата на онези, които някога му бяха причинили ада. Той преброи 26. — Защо ми давате всички тези неща?
Един по един съучениците му започнаха да се извиняват за това, което са му причинили. Докато дойде ред на Мариса да говори, тя каза:
— Не можем да върнем част от живота ти, Майкъл, и за това винаги ще съжаляваме. Но се надяваме, че по някакъв начин това ще ти позволи да изживееш остатъка от живота си комфортно.
Тогава Мариса подаде на Майкъл ключ, който той взе неохотно.
— Какво е това? — попита той.
— Това са ключовете от новия ти дом. Това прекрасно място. — каза един от съучениците му, сочейки към къщата, в която стояха.
— Давайки ти всичко това може да не премахне цялата болка и травма, която ти причинихме, но се надяваме, че ще го приемеш, за да можеш да живееш комфортно живота си. Не заслужаваш да живееш на улицата. — добави друг.
Майкъл призна, че това, което са му направили, няма да бъде изтрито просто защото са решили да му дадат къща и други вещи. Той изживя живота си в срам, всичко заради това как го караха да се чувства.
Неговите съученици го увериха, че разбират това и се заклеха, че ще продължат да го компенсират. Те го посещаваха всяка седмица, осигурявайки му не само нещата, от които се нуждаеше, но и компанията си.
Последно обновена на 14 юни 2023, 13:12 от Иван Петров