Едно момче живее при приемните си родители, но започва да бяга при баба си в старчески дом. Един ден по-възрастната жена изчезва и той се връща у дома, тревожейки се за нея. Случилото се у дома обаче променя всичко.
Кристофър най-накрая беше научил маршрута, за да стигне до старческия дом на баба си Агнес. Когато родителите му загинаха в автомобилна катастрофа, 8-годишното дете смяташе, че ще отиде да живее с нея. Но тя не можеше да се грижи за него в старчески дом, така че той беше взет от приемните родители Хилъри и Луис.
Въпреки това никога не им беше казано за бабата на Кристофър и една вечер момчето се приближи до спалнята им, надявайки се да ги попита дали могат да я посетят в някакъв момент. Гръмтящият глас на Луис обаче го спря.
— Мразя тази ужасна стара жена. — извика той и момчето трепна стреснато.
Той се върна в спалнята си, мислейки, че новият му приемен баща не харесва възрастните хора и реши да не им казва за Агнес. Вместо това той се промъкна в компютъра на майка си и потърси в Google. Той знаеше името на старческия дом и откри най-близкия автобусен маршрут от новия си дом.
Една събота, когато майка му работеше върху нещо с лаптопа си на дивана в хола, той каза:
— Г-жо Паркър, ще подремна. Добре ли е?
Жената вдигна поглед от компютъра и кимна нетърпеливо.
— Разбира се, скъпи.
Кристофър кимна и отиде в стаята си; той сложи възглавници под завивката и избяга през прозореца. За щастие никой не се запита защо осемгодишното дете се вози само в автобуса и то пристигна в старческия дом, за да види баба си.
Първия ден Агнес му се скара, че идва сам, защото е опасно. Но Кристофър излъга и каза, че ще каже на приемните си родители за това, когато се върне у дома същата вечер. След това той бягаше колкото се може по-често – през уикендите и след училище – и казваше на баба си, че приемните му родители го водят на гости.
Но той се измъкваше всеки ден и по някаква причина приемните му родители не разбраха, което той оценяваше, защото не искаше да си създава проблеми. Но винаги се връщаше преди вечеря, защото обичаха да ядат заедно.
Агнес обичаше да има внука си наоколо и те често се разхождаха на територията на красивия старчески дом, който приличаше повече на общност за пенсионери. Любимата част на Кристофър беше да седи на пейка в парка и да чете книги с нея. Служителите в старческия дом също обичаха да виждат момчето, защото това винаги развеселяваше възрастната жена. Всичко вървеше гладко до една случайна сряда, когато всичко се обърка.
***
— Какво имаш предвид? — попита Кристофър служителя, който винаги се грижеше за баба му.
— Баба ти я няма днес. — обясни мъжът и продължи да почиства стаята й.
— Но къде отиде тя? Ние нямаме друго семейство. — продължи притеснено момчето.
— Е, не знам, хлапе. — мъжът млъкна за секунда. — Мисля, че я видях да тръгва с непознат мъж. Но по това време наблюдавах г-н Никълсън. Може би можеш да попиташ някой друг.
Кристофър направи каквото му се каза, но никой не можеше да му каже къде е отишла Агнес и осемгодишното дете беше на път да изпадне в паника и да заплаче от отчаяние. Но разбра, че не може да го направи. Вероятно биха задавали твърде много въпроси за родителите му и как винаги е тук. Той задуши сълзите си и реши да се върне у дома.
“Баба изчезнала ли е? Някой взе ли я? Ще я видя ли някога отново?”, Кристофър си зададе тези въпроси в автобуса, докато се връщаше в дома на приемните си родители. Докато слизаше от автобуса и вървеше към къщата си, той мислеше дали да не каже на възрастните какво е правил и да ги помоли да му помогнат да намери изчезналата си баба.
Но когато Кристофър влезе през прозореца, той чу:
— Хей, хлапе. — Обърна се шокиран и видя Агнес да седи на леглото му.
— Бабо! — развесели се той и я прегърна силно. Сълзите му не можеха да бъдат спрени сега и той изплака в рамото й, радостен, че е добре и дори без да се чуди как и защо е там.
Но тогава в стаята влязоха приемните му родители.
— Кристофър, сега мисля, че знаеш, че бягството не е решението. — каза Хилари с престорено укорителен тон. — И ако не беше го правил, щяхме да успеем да те изненадаме по-рано!
Кристофър вдигна глава и избърса сълзите си.
— Какво? Знаете ли за баба? — попита полуразплакан, полузадъхан.
— Е, разбрахме вчера, когато те видях да се измъкваш и те последвах. — продължи приемната му майка, кръстосвайки ръце. Но усмивката на лицето й показваше, че не е ядосана, а само раздразнена. — Обадихме се на социалните и ги смъмрихме, че не са ни казали, че имаш баба, след което Луис реши, че ще я доведе днес, за да прекара следобеда с нас.
— Но ти се измъкна, преди да пристигнем. — добави Луис, ухилен.
— Мислех, че мразите старите хора. — разкри момчето и обясни какво е чул преди дни.
— О, момче. Говорех за герой от телевизията! — Луис отвърна, смеейки се и клатейки глава. — Ето защо не трябва да подслушваш!
— Добре, без бягство или подслушване! Ще ги добавим към домашните правила, става ли? — каза Хилари, а Кристофър беше изненадан от безгрижното им отношение. В края на краищата той беше преживял много, загуби всичко и мислеше, че ще бъде изгубен, тъй като не можеше да остане с баба си, това беше желана изненада.
— Благодаря ви! — искрено им каза той и за първи път прегърна приемните си родители. Това беше пробив за това ново семейство. Те поговориха още малко, възрастните увериха Кристофър, че всичко ще бъде наред, и след това вечеряха заедно. По-късно откараха Агнес обратно в старческия й дом и обещаха на Кристофър, че може да идва всеки ден.
— Но аз ще те водя до тук, хлапе. Няма повече да се возиш сам в автобуса, докато не навършиш поне 15. — каза Хилъри, опитвайки се да звучи строго, като жестикулираше с пръст. Но всички се засмяха.
Кристофър имаше много срещи с баба си, а Агнес беше поканена много пъти през годините. Тя също беше там на церемонията по осиновяването.
— Не мога да си представя по-добри хора, които да са родители на моя внук. — каза по-възрастната жена на Хилари, прегръщайки. — Благодаря ви, че сте приемни родители и ви благодаря, че го обичате.
Всички плачеха, празнуваха, радваха се и обичаха, знаейки, че семействата идват в много форми.
