Амелия се прибра само за да открие малко момиченце, което плаче пред вратата на съседа. Според хазяина апартаментът e празен. Но момиченцето се връща и Амелия е принудена да срещне някой от миналото си.
— Хей, малко момиче. Защо плачеш? — попита Амелия плачещото дете точно пред вратата на съседа. Тя никога не ги беше срещала, но смяташе, че е странно, че оставят малкото си дете навън да реве така.
Амелия се прибираше от работа и искаше да прекара спокойна нощ. Но докато се изкачваше по стълбите към апартамента си на третия етаж в Бруклин, тя чу виковете на момичето. Беше сърцераздирателно. Трябваше да направи нещо.
— Търся мама. — каза момиченцето и Амелия се канеше да почука на вратата, когато телефонът й иззвъня.
— Дай ми секунда, скъпа. — каза тя на детето и вдигна. Беше колега от работа. Предстоеше им голям проект и имаха нужда от нещо. Обаждането отне около десет минути и когато Амелия затвори, момиченцето го нямаше.
Господи, призрак ли беше? тя се замисли за секунда и отиде до входната врата, отваряйки я с ключовете си. Тя свали якето си и започна да мисли за вечеря, но момиченцето не излизаше от ума й нито за секунда.
Грабна отново телефона си и набра номера на хазяина. Г-н Кринкъл беше прекрасен мъж и й разказваше всичко за нейните съседи.
— Съжалявам, госпожице Гефен. Никой не е живял в този апартамент от няколко години. — обясни по-възрастният мъж. — Имаше младоженци по някое време, но жената почина, раждайки дете. Мъжът не можеше да живее повече в този апартамент с всички тези спомени, затова си тръгна. Но все още плаща наем. Предполагам, че и той не може да се откаже от него.
— Уау. Това е ужасно, г-н Кринкъл. Но мисля, че това дете може да идва от време на време, защото не е първият път, когато чувам плач. Имате ли телефонния номер на този мъж и името му? — попита Амелия, искайки да е готова, в случай че момиченцето се върне.
— Да, имам номера му… Ето го. — каза г-н Кринкъл, диктувайки набор от цифри. — И името му е… господин Дейвис.
— Благодаря ви. — отговори Амелия и затвори. Тя постави бележка на хладилника си и продължи с вечерта.
***
Минаха няколко седмици и една вечер момиченцето се върна. Амелия разглеждаше телефона си и веднага чу плач. Тя излезе навън да види дали е тя. Беше точно там пред вратата и плачеше от сърце.
— Хей, скъпа. Виждам, че си се върнала. Баща ти знае ли, че си тук? — попита Амелия, като се приближи до момичето и използва най-благия си глас. — Искаш ли да влезеш и да го изчакаш тук? Мога да му се обадя.
Момиченцето не каза нито дума, но последва Амелия в дома й. Тя й даде няколко сладки.
— Как се казваш, скъпа?
— Ани. — отговори момичето.
— Добре, Ани. Защо не отидеш да гледаш телевизия, докато се обадя на баща ти? — предложи Амелия, усмихвайки се. Тя се обади на г-н Дейвис и му разказа за малкото момиченце в дома си. Мъжът се извини много и каза, че идва веднага.
Няколко минути по-късно Амелия забеляза, че Ани спи на дивана й и някой почука на вратата точно в този момент.
— Тихо, Ани спи. — каза Амелия, отваряйки вратата, но челюстта й се отпусна и ужасни спомени нахлуха в ума й, когато видя мъжа отвън. — Томас?
— Амелия? — каза мъжът. — Дъщеря ми е при теб?
— Дъщеря? Господи, не мислех… — въздъхна Амелия, чувствайки се глупава, че не е помислила, че г-н Дейвис може да бъде Томас. В края на краищата тя някога носеше същото фамилно име.
Преди 15 години тя и Томас се ожениха. Те бяха на 18, млади и влюбени. Но след няколко години спонтанни аборти и неуспешни опити за ин витро, той я напусна. Томас искаше деца през целия си живот — това беше негова мечта — и Амелия не можа да я изпълни. Това я разби.
Но сега той беше точно там, пред вратата им, а детето му беше на нейния диван - детето му от друга жена, която за съжаление е починала.
— Ани тук ли е? — Томас я извади от вътрешните й мисли.
— Да, да. Тя спи на дивана. — отговори Амелия, махвайки на Томас да влезе. Той погледна момиченцето, кимна и отново погледна към Амелия. Двамата отидоха в кухнята, за да не безпокоят детето.
— И така… какво става, Томас? Това момиче идва тук от известно време. Само. Може да е опасно. — попита Амелия, като му се скара, че го е позволил.
— Не знаеш всичко, което се случи. Ани никога не е познавала майка си и не съм обяснил, че е починала. Тя мисли, че майка й все още живее в тази сграда. След като тя почина, не можех да живея тук или да оставя апартамента. Но понякога водех Ани тук, когато беше тъжна. Сега явно тя идва сама. Живеем наблизо, но все пак не знам как е избягала от къщата ни. Бавачката ми изпада в истерия, опитвайки се да я намери, но аз си бях вкъщи днес и дори не забелязах. — обясни Томас, разочаровано изтривайки челото си.
— О, скъпи. Трябва да й го обясниш, Томас, или тя ще продължи да го прави. — продължи Амелия. — Мога да помогна, ако тя го направи отново и съм си вкъщи, но не винаги съм тук. Горкото момиче.
— Знам. Знам. Трябва. Но виж, много ти благодаря за това. За това, че ми се обади и се погрижи за нея. Тревожиш се за нея. Ти си прекрасна. Винаги си била. — каза той с благодарност.
— Няма за какво. Тя е прекрасна. Просто ми се иска… добре, нали знаеш. — добави Амелия замислено, но не успя да довърши мисълта си.
Томас кимна, знаейки точно какво има предвид, но не знаеше какво друго да каже. Той й се усмихна и тръгна към Ани, грабвайки спящата й фигура и я държеше здраво.
— Ще тръгвам. Благодаря ти отново. — прошепна той и излезе от апартамента й. Амелия им помаха за сбогом със собствената си тъжна усмивка. Но тя никога повече не ги видя.
В един момент нови съседи се преместиха в съседния апартамент и Амелия го прие като знак, че Томас е обяснил всичко на Ани и вероятно е започнал да се справя със загубата си. Тя му пожела най-доброто, въпреки че миналото им беше толкова болезнено.
