Амелия се прибра само за да открие малко момиченце, което плаче пред съседната врата. Според хазяина апартаментът бил празен. Но момиченцето се върна и Амелия беше принудена да срещне някой от миналото си.
— Хей, малко момиче. Защо плачеш? — попита Амелия плачещото дете пред съседната врата. Тя никога не ги беше срещала, но смяташе, че е странно, че оставят малкото си дете навън да плаче така.
Амелия се прибираше от работа и искаше да прекара спокойна нощ. Но докато се изкачваше по стълбите към апартамента си на третия етаж в Бруклин, тя чу виковете на момичето. Беше сърцераздирателно. Трябваше да направи нещо.
— Търся мама. — каза момиченцето и Амелия се канеше да почука на вратата, когато телефонът й иззвъня.
— Дай ми секунда, скъпа. — каза тя на детето и вдигна. Беше приятел от работа. Предстоеше им голям проект и имаха нужда от нещо. Обаждането отне около десет минути и когато Амелия затвори, момиченцето го нямаше.
“Господи, призрак ли беше?” тя се замисли за секунда и отиде до входната врата, отваряйки я с ключовете си. Тя свали якето си и започна да мисли за вечеря, но момиченцето не излизаше от ума й нито за секунда.
Грабна отново телефона си и набра номера на хазяина. Г-н Кринкъл беше прекрасен мъж и й разказваше всичко за нейните съседи.
— Съжалявам, госпожице Гефен. Никой не е живял в този апартамент от няколко години. — обясни по-възрастният мъж. — Имаше младоженци в някакъв момент, но жената почина, раждайки дете. Мъжът не можеше да живее повече в този апартамент с всички тези спомени, така че си тръгна. Но той все още плаща наем. Предполагам, че не можеше и да се откаже.
— Уау. Това е ужасно, г-н Кринкъл. Но мисля, че това дете може би идва от време на време, защото не е първият път, когато чувам плач. Имате ли телефонния номер на този мъж и името му? — попита Амелия, искайки да е готова, в случай че момиченцето се върне.
— Да, имам номера му… Ето го. — каза г-н Кринкъл. — И името му е… господин Дейвис.
— Благодаря ви. — отговори Амелия и затвори. Тя постави бележка на хладилника си и продължи с вечерята.
***
Минаха няколко седмици и една вечер момиченцето се върна. Амелия разглеждаше телефона си и веднага чу плача. Тя излезе навън да види дали е тя. Беше точно там пред вратата и плачеше от сърце.
— Хей, скъпа. Виждам, че си се върнала. Баща ти знае ли, че си тук? — попита Амелия, като се приближи до момичето и каза с най-милия си глас. — Искаш ли да влезеш и да го изчакаш тук? Мога да му се обадя.
Момиченцето не каза нито дума, но последва Амелия в дома й. Тя й даде няколко сладки.
— Как се казваш, скъпа?
— Ани — отговори момичето.
— Добре, Ани. Защо не отидеш да гледаш телевизия, докато се обадя на баща ти? — предложи Амелия, усмихвайки се. Тя се обади на г-н Дейвис и му разказа за малкото момиченце в дома си. Мъжът се извини много и каза, че ще дойде веднага.
Няколко минути по-късно Амелия забеляза, че Ани спи на дивана и някой почука на вратата точно в този момент.
— Тихо, Ани спи. — каза Амелия, отваряйки вратата, но челюстта й се отпусна и ужасни спомени нахлуха в мозъка й, когато видя мъжа отвън. — Томас?
— Амелия? — каза мъжът. — Дъщеря ми е при теб?
— Дъщеря? Господи, не мислех… — въздъхна Амелия, чувствайки се глупава, че не е помислила, че г-н Дейвис може да бъде Томас. В края на краищата тя някога носеше същото фамилно име.
Преди 15 години тя и Томас бяха женени. Те бяха на 18, млади и влюбени. Но след няколко години спонтанни аборти и неуспешни опити за инвитро, той я напусна. Той искаше деца през целия си живот — това беше негова мечта — и Амелия не можа да я изпълни. Това я разби.
Но сега той беше точно там, пред вратата й, а детето му беше на нейния диван - детето му от друга жена, която за съжаление беше починала.
— Ани тук ли е? — Томас я извади от вътрешните й мисли.
— Да, да. Тя спи на дивана. — отговори Амелия, махвайки на Томас да влезе. Той погледна момиченцето, кимна и отново погледна към Амелия. Двамата отидоха в кухнята, за да не безпокоят детето.
— И така… какво става, Томас? Това момиче идва тук от известно време. Само. Може да е опасно — попита Амелия, като му се скара, че го позволява.
— Ти не знаеш всичко, което се случи. Ани никога не е познавала майка си и аз не съм обяснил, че е починала. Тя мисли, че майка й все още живее в тази сграда. След като тя почина, не можех да живея тук или да се откажа от апартамента. Но водех Ани тук понякога, когато беше тъжна. Сега явно идва сама. Живеем наблизо, но все пак не знам как успява да избяга. Бавачката ми изпада в истерия, опитвайки се да я намери, но днес бях вкъщи и дори не забелязах — обясни Томас, избърсвайки разочаровано челото си.
— О, скъпи. Трябва да й го обясниш, Томас, или тя ще продължи да го прави“, продължи Амелия. — Мога да помогна, ако тя го направи отново и съм си вкъщи, но не винаги съм тук. Горкото момиче.
— Знам. Знам. Трябва. Но виж, много ти благодаря за това. За това, че ми се обади и се погрижи за нея. Тревожиш се за нея. Ти си прекрасна. Винаги си била. — каза той с благодарност.
— Няма за какво. Тя е прекрасна. Просто ми се иска… добре, нали знаеш. — добави Амелия замислено, но не успя да довърши мисълта си.
Томас кимна, знаейки точно какво има предвид, но не знаеше какво друго да каже. Той й се усмихна и тръгна към Ани, грабвайки спящата й фигура и я държеше здраво.
— Ще тръгвам. Благодаря ти отново. — прошепна той и излезе от апартамента й. Амелия им помаха за сбогом с тъжна усмивка. Но тя никога повече не ги видя.
В един момент нови съседи се преместиха в съседния апартамент и Амелия го прие като знак, че Томас е обяснил всичко на Ани и вероятно е започнал да се справя със загубата си. Тя му пожела всичко най-доброто, въпреки че миналото им беше толкова болезнено.
Какво можем да научим от тази история?
- Някои неща не са предназначени да се случат. На Томас и Амелия не им е било писано да създадат семейство заедно, въпреки че са го искали.
- Не таете злоба. Въпреки болезненото си минало, Амелия и Томас не изпитваха никаква обида един към друг. Те си пожелаха всичко най-добро.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
