Тифани всеки ден виждаше стария господин Джонсън и внука му Хари край плажа, но един ден забеляза, че ги няма. Това продължило с дни и тя се зачудила защо са спрели да идват на брега. Решила да ги посети и открила нещо шокиращо.
Тифани Маси беше свободна, сдържана, амбициозна и неловко честна. Живееше сама в къщата, която родителите ѝ бяха оставили, и никога не пропускаше нищо в дневния си график, който включваше и вечерни джогинг разходки край плажа близо до къщата ѝ в Мейн, където се беше преместила едва миналата година.
Не обичаше това място, но плажът и джогингът около него вечер ѝ доставяха удоволствие. И точно през една от тези вечери забеляза г-н Джонсън и внука му Хари. Никога нямаше да забрави първата им среща.
Г-н Джонсън и Хари имаха куче на име Макс, а Макс презираше Тифани! Един ден той почти я ухапал, ако не бил малкият Хари. “Спри сега, иначе няма да получиш никаква храна тази вечер!” – изкрещял той на кучето отдалеч, а Тифани недоумявала как малкото дете е успяло да спре кучето отдалеч. После разбра, че това е домашното му куче.
“Макс не е искал да го направи – каза Хари и се затича към нея. “Той просто не обича непознати! Трябва да стоиш настрана от него! Аз ще си тръгна сега. Дядо ме чака!”
“Къде са отишли? Преместиха ли се някъде?” Тифани беше любопитна.
“Ами, дете…” Преди Тифани да успее да каже каквото и да било, момчето и кучето се затичаха към господин Джонсън.
“Уау! Едно извинение щеше да е хубаво”, промълви си тя и се затича нанякъде.
Дни по-късно тя отново тичаше по плажа, когато Макс започна да я следва. Той отново започнал да лае и тя трябвало да промени маршрута си, за да му избяга. Това се случвало всеки път, когато тръгвала да тича – Макс или я следвал, или я лаел и на Тифани ѝ било писнало от него!
Един ден Тифани отиде да тича около брега, но не видя Макс. Тя беше щастлива, че той вече не я преследва и не я тормози. След няколко дни обаче тя разбрала, че липсва не само Макс, но и Хари и г-н Джонсън. Те престанаха да идват на плажа.
“Къде са отишли? Дали са се преместили някъде?” Тифани била любопитна, затова попитала някои съседи къде живеят и решила да ги посети.
Когато стигнала до дома им, забелязала, че той е заобиколен от социални работници и полицаи. Някои хора говорели несвързано за Хари и г-н Джонсън, от което тя разбрала, че г-н Джонсън бил болен от няколко дни и предишния ден бил докаран в болница, след като получил сърдечен удар.
Оказало се, че господин Джонсън не е в състояние да се грижи за внука си, а родителите на Хари са починали преди много време, така че социалните служби са го отвели в сиропиталище. Тя осъзнаваше, че ако това се случи, Макс съвсем сигурно ще бъде преместен в приют за животни, и макар да не го харесваше особено, й беше жал за Хари и г-н Джонсън, които щяха да се разделят с домашното си куче.
Освен това тя беше сирак и знаеше, че израстването в сиропиталище не е идеално. Тя забеляза, че Хари седи на стълбите на къщата си, а очите му са тъжни и изпълнени с мъка. Тя също се притесняваше за него.
Тифани не може да заспи тази нощ. Мислите ѝ се връщаха към Хари и г-н Джонсън всеки път, когато затваряше очи. Тя знаела, че трябва да направи нещо, затова попитала съседите на г-н Джонсън къде е бил отведен. Посетила го и получила адреса на сиропиталището, в което бил отведен Хари, като го уверила, че скоро ще му върне внука.
“Благодаря – прошепна г-н Джонсън, а очите му се насълзиха. “Хари е единственият ми син и означава много за мен. Но защо ни помагате?”
“Аз съм сирак, господин Джонсън. Стана ми жал за Хари и не искам той да расте в сиропиталище, тъй като знам колко ужасно е това! Ще си го върна на всяка цена!”
Тифани се приближава до директора на сиропиталището и изразява желанието си да вземе момчето със себе си, но те отказват. Извеждането на Хари от там е предизвикателство за нея. Трябвало да се свърже с членовете на социалните служби, които били настанили младежа там, и можела да вземе Хари със себе си едва след дни на подаване на документи и проверка на самоличността.
Хари ѝ бил благодарен, защото не искал да бъде без дядо си, но все пак бил нещастен. “Благодаря ти, че ми помогна”, каза той, докато пътуваха към дома ѝ. “Но ми липсва Макс. Искам и той да се върне.”
Тифани съжаляваше Хари, но не можеше да се насили да приеме Макс. Това куче я мразеше! Защо да му помага? Един ден, докато посещава г-н Джонсън в болницата, тя чува разговор, който променя мнението ѝ.
“Дядо!” Хари извика. “Ако Тифани може да ни помогне, защо да не може да помогне на Макс? Знам, че той не я харесва, но той твърде много ми липсва!”
“Тя е направила повече от достатъчно за нас, Хари. Това е нещо, за което трябва да сме благодарни. Нека не я натоварваме с нищо. Ще си върна Макс, щом ме изпишат… О, колко ми липсва. Когато баща ти го доведе у дома, той го обожаваше. Той много ми напомня на баща ти!”
Тифани беше точно пред отделението и чу всичко. Чувстваше се ужасно, че държи Хари и господин Джонсън далеч от Макс само защото не харесва кучето. Затова в този ден тя взе шокиращо решение.
За щастие тя имаше телефонния номер на социалния работник, който отговаряше за случая на Хари, и подготви малка изненада за Хари и г-н Джонсън.
Г-н Джонсън най-накрая бил изписан от болницата. Лекарят му обаче съобщил на Тифани, че до края на живота си ще се нуждае от инвалидна количка и ще му трябват специални грижи.
Когато същия ден Тифани отиде да го види в болницата, Хари се затича към него. “Дядо! Няма да повярваш какво е направила Тифани!” – възкликна той радостно. “Някой чака да се срещне с теб!”
Тифани влезе в стаята му, последвана от Макс. В момента, в който Макс видя г-н Джонсън, той се качи в инвалидната му количка и започна да ближе лицето му. “О, боже мой! Макс! Много ти благодаря, Тифани! Знам, че не се разбираш с него, но ти го върна! Сигурно ти е било трудно!”
“Не съвсем – отвърна тя ласкаво, а неловко честната ѝ природа надделя. “Просто трябваше да се свържа със служителите от социалната служба, за да науча за приюта на Макс, след това трябваше да си блъскам главата няколко пъти с хората от приюта му, преди да помоля служителите от болницата за специално разрешение да го доведа тук. Бог знае как щях да се справям с него до края на живота си!”
“До края на живота си?”
“Бих искал да ви направя едно предложение, господин Джонсън. Няма да ви заобикалям. Е… аз съм сирак и никога не съм бил от хората, които общуват с непознати, но наистина ми хареса времето, прекарано с Хари и с вас. Просто се чудех дали искаш да се преместиш при мен. Ти, Хари и Макс също. И ти имаш нужда от някой, който да се грижи за теб.”
“О” – извика господин Джонсън. “Благодаря ти! С удоволствие бихме го направили! Бяхте толкова любезни с нас.”
“Е, г-н Джонсън…” Тифани беше прекъсната от един глас.
“И има още нещо, което бих искал да ви попитам, мис Маси”, каза той.
Тифани, г-н Джонсън и Хари се обърнаха и откриха, че лекарят на г-н Джонсън, д-р Саймън Майлс, стои там. “Бихте ли искали да се присъедините към мен за едно кафе, след като приключите тук?”.
“Ами, надявах се да ви опозная по-добре, знаете ли… като да си поговорим с лекаря-настойник… за да се уверя, че мога да ви се доверя за г-н Джонсън!” – продължи той, като неловко прокарваше ръце през косата си.
Тифани видя накъде бие и се изчерви. “Съжалявам, но съм зает! И мога да ви уверя, че господин Джонсън е в безопасност при мен!”
“Ами уикендът?”
“Ум… зает! Трябва да се грижа за господин Джонсън и Хари”.
“Ами следващият уикенд?”
В този момент г-н Джонсън се изказа. “Извинете ме, деца. Предполагам, че господин Джонсън може да се погрижи за себе си още малко, което ще позволи на вас двамата да продължите с плановете си. Дотогава за Макс и Хари ще отговарям аз. Всичко е наред, момчета?”
“Разбира се, дядо! Макс, ще се забавляваме!”
“Но г-н Джонсън…” Тифани отново бе прекъсната.
“Никакви извинения, Тифани. Имаш нужда от малко време за себе си. Хайде, не ме разочаровай. Ти си по-добра от това!”
Накрая Тифани излезе с д-р Майлс и ето че това се оказа повратна точка за нея. Д-р Майлс не беше остроумен и беше доста скучен, но въпреки това тя се влюби в него. Може би защото той беше точно като нея – трудолюбив и всеотдаен, и обичаше да прекарва времето си с г-н Джонсън, Хари и Макс.
Тифани се омъжи за д-р Майлс година по-късно, а на сватбата им имаше двама шафери. Първият беше Хари, а вторият – Макс, който не обичаше Тифани, но се беше сближил с нея и беше спрял да я лае.
