Бърни губи съпругата си при трагичен инцидент, но е решен да не загуби и доведената си дъщеря. Той прави всичко възможно, за да получи разрешение да осинови момичето, но тогава се появява биологичният й баща с акт за раждане и криминално досие.
— Опитай да го направиш така. — Бърни взе молива си и бързо скицира няколко линии и фигури върху лист хартия. — След като имаш основната форма, можеш да добавиш подробности.
Андреа, доведената дъщеря на Бърни, сви лицето си. Тя се мъчеше да нарисува лисица, легнала настрани.
— Но аз обичам да рисувам на ръка, Бърни.
— И ти си много добра в това, но дори и великият художник понякога среща трудности и тази техника може да помогне с това.
Андреа вдигна гумичката си за сетен път и изтърка последния си опит да нарисува задните крака на лисицата.
— Ще пробвам.
Бърни й се усмихна. Андреа беше много талантлива художничка за десетгодишно дете. Тя имаше почти невероятно умение да създава точни пропорции на животните, които обичаше да рисува. Като професионален художник, за Бърни беше много приятно да насърчава нейния талант.
— Забрави за това, Фред. Това никога няма да се случи. — Съпругата на Бърни, Стефани, прекрати разговора по телефона, когато влезе в стаята.
— Всичко наред ли е, скъпа? — Бърни стана да я посрещне.
— Само работни проблеми. — Стефани се ухили и прегърна Бърни силно. — Как се справят двамата ми любими художници?
— Винаги е по-добре, когато се прибереш. — Бърни целуна Стефани по бузата.
Андреа дойде, за да покаже на Стефани своята рисунка. Бърни ги наблюдаваше, докато прибираше четките си с почти непоносима пълнота в сърцето. Сякаш беше вчера, когато красивата галеристка Стефани открадна сърцето му и ето, че двамата са женени.
Всяка сутрин Бърни се събуждаше с чувството, че е най-щастливият човек на земята. Семейството закусваше, след това Стефани отиваше на работа, а Бърни водеше Андреа на училище. След това Бърни прекарваше деня си в рисуване. Животът беше перфектен до деня, в който Бърни получи неочаквано телефонно обаждане.
— Жена ви е претърпяла сериозна катастрофа, сър. — каза му сестрата по телефона. — Много съжалявам да ви съобщя, че тя не успя да се справи.
За броени минути животът на Бърни се разпадна. Един ден той беше женен за мечтаната жена, а на следващия стоеше до гроба й с малката си доведена дъщеря.
— Искам си я обратно! — изхлипа Андреа. — Не е честно.
— Знам. — Бърни приклекна, за да прегърне момичето.
— Знам, че не е същото, но все още имаш мен, скъпа. Винаги ще бъда тук, за да се грижа за теб, обещавам.
Андреа го стисна силно и извика в рамото му. Бърни я отнесе до колата и нито веднъж не му хрумна, че няма да може да спази това обещание.
Няколко дни по-късно Бърни сдържаше гнева си, докато се взираше в служителя от социалната служба срещу него.
— Аз съм всичко, което остана на Андреа. — каза той на жената, — трябва да ми дадете попечителството над нея.
— Обикновено бихме го направили, сър, но доходите ви са твърде нестабилни. Не е в най-добрия интерес на Андреа да остане на вашите грижи в момента. — Жената го изгледа строго през масата. — Докажете, че можете да осигурите стабилен дом и ще се радваме да преразгледаме решението си.
Бърни излезе на улицата замаян. Той искаше да си намери работа, когато двамата със Стефани се ожениха, но тя настоя той да прекарва дните си в рисуване. Нейната подкрепа му позволи да се справи добре като артист, но не достатъчно, за да получи попечителството над Андреа.
Помисли си за доведената си дъщеря, която го чакаше, и усети как последните парчета от сърцето му се разбиват. Бърни наблюдаваше колите, профучаващи по пътя. Сега беше загубил всичко. Единственото решение беше напред в натоварения трафик и, да се надява, да види Стефани отново от другата страна.
Не, не можеше да направи това. Бърни се обърна и се запъти към дома. Андреа имаше нужда от него и Бърни никога нямаше да я изостави.
На следващия ден Бърни започна да кандидатства за всяка работа, която можеше да намери. В рамките на една седмица той получи работа на половин работен ден, редейки рафтове в магазин за хранителни стоки. След това автомивката на ъгъла го нае да помага през уикендите и няколко дни по-късно Бърни получи вечерна работа на касата в киното.
Той работеше упорито всеки ден и се прибираше изтощен всяка вечер. Вече нямаше време да рисува, но не го интересуваше. Последното нещо, което Бърни правеше всяка вечер, беше да притиска с пръсти снимката на Андреа на нощното шкафче.
— Идвам за теб, Андреа. — прошепна той.
— Само изчакай. Един ден ще те върна у дома.
Бърни се срещаше редовно със служителката на Андреа през следващите месеци. Тя беше доволна от напредъка му и уреди Бърни да посети Андреа в сиропиталището.
Когато дойде големият ден, Бърни се облече в най-хубавите си дрехи и се погрижи да пристигне по-рано. Искаше да направи добро впечатление, но всичко беше напразно. Хората, работещи в сиропиталището, трескаво тичаха наоколо, когато Бърни пристигна.
Нещо не беше наред. Видя го в изнервените изражения на служителите. Когато разговаря с жената от персонала на рецепцията, той откри, че съдбата му е нанесла още един ужасен удар.
— Андреа е изчезнала, но нашите хора правят всичко възможно, за да я намерят.
— Как може да се случи това? — попита Бърни. — Тук трябва да е в безопасност!
— Имаше посетител по-рано. — отговори жената. — Мъж, който твърди, че е нейният биологичен баща. Пуснахме го вътре, за да се срещне с нея, и следващото нещо, което разбрахме, беше, че ги няма.
Бърни се отпусна към стената. Бащата на Андреа? Това нямаше смисъл. Стефани му каза, че мъжът е изчезнал след раждането на Андреа. Изглеждаше малко вероятно той да се върне сега. Истината беше ясна: някакъв непознат беше влязъл в сиропиталището под фалшив претекст, за да отвлече Андреа.
— Преди колко време се случи това? — попита той.
— Преди около час. Нашите служители претърсват сградата и сме уведомили полицията. Ще я намерим, сър.
— Въобще не трябваше да я губите! — отвърна Бърни.
— Този мъж не може да й бъде баща и ако нещо се е случило с нея, ще се погрижа да платите за небрежността си.
Бърни се втурна навън. Той извика Андреа, докато тичаше нагоре-надолу по улиците. Показа снимката на Андреа на всички собственици на магазини в околността, но никой не я беше виждал.
Нарастваща паника обхвана сърцето на Бърни, докато продължаваше. Никъде нямаше и следа от скъпоценната му доведена дъщеря. Той заобиколи сиропиталището, като се разшири в търсенето си, докато полицейска кола не спря до него.
— Господин Бърни Флетчър? — Една полицайка се наведе през прозореца, за да говори с него.
— Това съм аз. — отвърна Бърни. — Намерихте ли дъщеря ми?
— Надяваме се, сър. Мъж и младо момиче, отговарящи на нейното описание, бяха забелязани близо до летището. Бихме искали да дойдете с нас, за да идентифицираме детето.
Сърцето на Бърни се превърна в лед. Докато полицейската кола препускаше към летището, хиляди тревоги кръжаха в мислите му. Дали мъжът се опитваше да измъкне Андреа от страната? Ще стигнат ли навреме до летището?
Когато стигнаха до летището, полицаите казаха на Бърни, че ще го придружат до стая, където може да чака.
— Охраната на летището ни очаква. — каза му полицайката. — Веднага щом открием заподозрения, ще ви извикаме, за да идентифицирате детето.
Бърни последва полицаите през разпръснатите тълпи. Той оглеждаше всеки, който минеше, в опит да забележи Андреа. Изведнъж той зърна позната розова блуза с периферното си зрение.
— Ето я! — Бърни се разплака и тръгна към ескалатора, където беше забелязал Андреа.
Бърни си проправи път през тълпите с лакти. Пред него момичето се обърна и Бърни без съмнение разбра, че това е малкото му момиченце. Той ускори, без да откъсва очи от Андреа, и я настигна точно когато мъжът я поведе към вратата за качване.
— Махни си ръцете от дъщеря ми! — Бърни грабна Андреа и я хвана здраво.
— Добре ли си, Андреа? Този човек нарани ли те? — попита Бърни.
Андреа поклати глава.
— Всичко е наред, Бърни. Този човек е моят баща.
— Вярно е, аз съм Фред и мога да докажа, че съм биологичният баща на Андреа.
Бърни се обърна към странния мъж. Всичко, което възнамеряваше да каже, замря на устните му, когато видя акта за раждане, който мъжът му протегна. Той беше бащата на Андреа!
— Но ти си я изоставил. — каза Бърни. — Стефани ми каза, че си ги напуснал, когато Андреа е била бебе.
Фред се намръщи.
— Стефани не ти е казала цялата истина. Напуснах ги, защото бях осъден за престъпление. Забърках се с грешните хора и когато те бяха заловени, отидох с тях.
— Докато бях в затвора, Стефани накара адвокатите си да подадат документи за отнемане на родителските ми права. — продължи той. — Не мога да кажа, че я обвинявам. Преди не бях добър човек, но затворът ме научи, че семейството и хората, които обичаш, са по-важни от парите и престижа.
— Това е страхотно, но ако мислиш, че някога ще ти предам Андреа, значи ти предстои нещо друго. — каза Бърни, като стисна по-здраво момичето.
— Аз съм нейният баща и ти не можеш да промениш това. — Фред хвърли тъжен поглед на Андреа.
— Опитах се да си я върна. Когато ми отказаха съвместно попечителство, се опитах да убедя Стефани да ми позволи да видя Андреа, но тя отказа.
— Не знам нищо за всичко това. — каза Бърни.
— И аз така си мислех. Приех да гледам Андреа отдалеч, така че знам, че си бил добър баща за нея, Бърни. — Фред фиксира поглед върху Бърни. — Дължа ти безкрайната си благодарност за това, но сега нещата са различни.
Бърни се отдръпна от Фред. Той погледна през рамо, за да види дали може да забележи полицаите, които го придружиха дотам. Бърни не знаеше как се стигна дотук, но никога не би позволил на Фред да му отнеме Андреа. Щеше да избяга, ако трябваше.
— Напускам щата и никога повече няма да се върна. — каза Фред. — Но не можех да си тръгна, без да се сбогувам с дъщеря си. Знам, че е в добри ръце с теб, Бърни, и ти никога няма да я разочароваш.
Бърни се обърна, за да погледне мъжа, шокиран от това, което току-що бе чул.
— Не се опитваш да я отведеш?
— Казах ти, затворът ме научи на важността на семейството. Ти си цялото семейство, което тя има сега, Бърни, и никога не бих мечтал да разбия това.“
Тогава погледът на Фред се отмести от Бърни и той се стегна.
— Времето ми почти изтече.
Фред се приближи и сложи нежна целувка по челото на Андреа.
— Където и да отидеш по този свят, надявам се, че ще помниш, че баща ти много те обича.
Андреа кимна и Фред се обърна към Бърни.
— Грижи се добре за нея.
И с това Фред си отиде. Няколко минути по-късно полицията пристигна с милиони въпроси за това как Бърни е върнал Андреа и какво е станало с нейния похитител.
Бърни погледна в очите Андреа. Момичето беше невредимо и след като чу историята на Фред, той не можеше да вини мъжа, че иска да прекара няколко часа с дъщеря си.
— Той избяга. — отвърна Бърни. — Когато чу, че викам Андреа, той избяга и я остави. Вдигнах я и ето ни тук.
Ярката усмивка на Андреа потвърди на Бърни, че е направил правилния избор. По-късно, когато трябваше да говорят насаме, Андреа се извини, че е напуснала сиропиталището с Фред. Тя каза на Бърни, че искала да се срещне с баща си поне веднъж.
Месец по-късно Бърни най-накрая получи одобрение да осинови Андреа. Веднага отиде да я вземе. Когато се прибраха, Бърни намери друга изненада, която го чакаше.
Една художествена галерия, с която Бърни работеше, беше продала една от картините му и купувачът му беше оставил бележка.
„Благодаря, че защити Андреа.“
Бележката не беше подписана, но Бърни знаеше, че това е последното съобщение на Фред към двамата.
