Богата и успешна жена получава шанс да даде нов живот на сервитьор, който преди години е дал безплатна вечеря на нея и баща ѝ, когато са гладували.
Жан Ърл открива призванието си, когато посещава с баща си най-добрия гурме ресторант в града. Това е било необикновено събитие по много причини.
От една страна, това бил нейният тринадесети рожден ден, а от друга – тя станала свидетел на една необикновена доброта, жест, който щяла да помни цял живот. Джийн никога не си е представяла, че ще настъпи момент, в който ще бъде в състояние да върне тази добрина, но двадесет години по-късно го прави.
Мечтата на Жана е да стане готвач, голям готвач, затова, когато е на 20 години, тя заминава за Франция, за да се научи да готви в страната с най-известната кухня в света. След дванадесет години тя е сред най-добрите и тогава се завръща в Щатите.
Жан започва работа в най-добрия ресторант в Ню Йорк, където репутацията ѝ бързо се увеличава като един от най-изобретателните и опитни готвачи в града на гурметата, но мечтата ѝ е да се върне у дома във Вашингтон.
Баща ѝ остаряваше и тя искаше да е близо до него, така че след като в продължение на осем години похапваше в Голямата ябълка, Жан прие предложението на един от най-добрите ресторантьори във Вашингтон.
Той предлага на Джийн баснословна заплата, 30 % от собствеността на ресторанта и пълна творческа свобода, а на всичкото отгоре към договора е прикрепен проект, който ще осигури на Джийн собствено телевизионно предаване и национална известност…
Това беше всичко, за което тя някога е мечтала. Джийн отлетяла за Вашингтон и разказала всичко на баща си. “И аз ще бъда тук за теб, татко!” възкликна Жан. “Точно както ти беше тук за мен!”
Боб Ърл целуна ръцете на дъщеря си със сълзи в очите. “Толкова се гордея с теб, момиченце”, каза той. “След всичко, през което преминахме, кой би повярвал, че ще бъдеш най-добрият готвач в света?”
Жан се засмя. “Не искам да бъда най-добрият готвач в света, татко”, каза тя. “Само във Вашингтон!”
На следващия ден Жан тръгна за срещата, на която щеше да подпише договора, който щеше да сбъдне всяка нейна мечта. Uber-ът я закара до мястото на новия ресторант, но когато слезе от колата, тя зърна зелена тента.
“Аз знам това!” – изпъшка тя. “Онова място на ъгъла…”
Шофьорът въздъхна. “Това някога беше най-добрият ресторант в града”, каза той. “Сенаторите и президентите се хранеха там, но преди няколко години собственикът почина и оттогава нещата вървяха надолу”.
Жан благодари на шофьора, но вместо да отиде на срещата си, пресече улицата към стария ресторант с овехтялата зелена тента, на която беше отпечатан надписът “Фаргонети”. Тя бутна вратата и спомените ѝ се върнаха.
Майката на Джийн беше починала, когато тя беше само на 11 години, а баща ѝ се беше борил да издържа семейството. Боб беше изпаднал в депресия. Загуби работата си като редактор и беше принуден да работи на свободна практика.
Парите били много малко и понякога вечерята била равиоли от консерва или азбучна супа. Именно тогава Жан започва да експериментира с подправките на майка си, за да добави вкус към оскъдните им ястия.
Когато Жана навършила тринадесет години, Боб направил резервация във Fargonetti’s, най-добрия и модерен ресторант в столицата. Жан беше възхитен! Тя добре знаеше, че баща ѝ е пестил месеци наред за това удоволствие.
Баща и дъщеря седнаха на масата и Жан развълнувано прочете менюто. “Не знам какво да избера!” – извика тя. “Какво ще ядеш, татко?”
Боб поклати глава. “Не съм гладен, момиченце, изядох огромна закуска”, каза той. “Всичко това е за теб!”
Когато сервитьорът пристигнал, за да вземе поръчката им, Джийн казала: “Искам турнедос Диана и биск от омари!”
“Много добър избор, госпожо”, каза тържествено сервитьорът, след което се обърна към Боб. “А за вас, сър?”
“О”, извика Жан. “Татко беше толкова глупав! От месеци си спестяваше да дойде тук да обядва, а сега си развали апетита със закуската!”
Сервитьорът хвърли бърз поглед на Боб и видя, че мъжът се изчервява. Той веднага разбра какво се случва. Боб имаше достатъчно за обяда на Жан, но не и за своя. Келнерът, името му беше Карл Бадер, отиде при господин Фаргонети.
“Извинете, господине”, каза той. “Има едно малко момиченце и баща му. Той от месеци спестява да я доведе тук за рождения ѝ ден, но не може да си позволи да поръча нищо за себе си… Няма ли да имате нищо против, ако платя за обяда им от заплатата за следващата седмица?”
Господин Фаргонети поклати глава. “Не, за това не може да става и дума, Карл, обядът ще бъде на сметка! Отиди при главния готвач и му кажи, че искам да им сервирам това, което сервира на президента миналата седмица, и да изпече торта за рождения ден!”
Жан и Боб седяха и чакаха нервно повече от час и бяха зашеметени, когато не един, а ПЕТИМА сервитьори дефилираха с поредица от изискани ястия и ги поставиха пред баща и дъщеря.
“Обядът е на сметка с комплиментите на г-н Фаргонети – каза Карл и намигна на Жан. “Наслаждавайте се!”
За Боб и Жан това беше вълшебно ястие и то завърши на висота, когато самият готвач донесе прекрасна торта, обсипана със свещи. Бащата и дъщерята бяха на облак, когато си тръгнаха.
“Жан”, каза Боб щастливо. “Имам чувството, че късметът ни се е променил!”
И това се случи! На следващия ден един от старите приятели на Боб му се обадил и му предложил работа в ново списание, което започвал, а Жан вярвал, че благодарение на “Фаргонети” всичко се е случило. Тогава тя решила да стане готвач!
Двадесет години по-късно старият ресторант изглеждаше овехтял и тъжен, но Жан веднага разпозна сервитьора. “Карл?” – попита тя възхитено. “Карл Бадер?”
Мъжът изглеждаше изненадан. “Да, госпожо”, каза той. “С какво мога да ви помогна?”
“Преди двадесет години дойдох тук за тринадесетия си рожден ден”, обясни Жан. “Вие говорихте с господин Фаргонети и той ни подари чудесен обяд в къщата. Толкова се радвам, че имам възможност да ви благодаря!”
Карл се усмихна. “Да, спомням си те!” – каза той. “За съжаление, вече не сме толкова популярни, колкото бяхме. Виждате ли, господин Фаргонети почина преди пет години и ми остави ресторанта.
“Той ме накара да обещая, че ще го запазя, и аз се опитах, но… не беше лесно! Главният ни готвач напусна, върна се във Франция, а заместникът, който наех, беше катастрофа. В момента аз съм управител, сервитьор и чистач… Не знам дали ще мога да поддържам вратите отворени още дълго.”
Жан се взираше в Карл и в главата ѝ се оформяше блестяща идея. “Аз съм главен готвач”, изрича тя. “Ще обърна Fargonetti’s наопаки! Нека го направим за г-н Фаргонети!”
Устата на Карл остана отворена. “Ти си готвач? Наистина?”
“Да”, каза Жан. “Аз съм Жан Ърл.”
“Но вие сте известен!” – изпъшка Карл. “Не мога да си ви позволя!”
“Не ми трябват твоите пари”, каза Жан. “Аз имам много собствени пари и ще ти помогна!”
Жан отказва доходоносния договор, който ѝ е предложен, и отива да работи във “Фаргонети”. В рамките на една година старият ресторант е пълен с чакащи клиенти от известни личности.
Един ден Карл идва при Жана с плик в ръце. “Жан”, каза той. “Обещах на г-н Фаргонети, че никога няма да продам, но никога не му обещах, че няма да дам ресторанта”.
Карл връчи на Жан документ, който ѝ даваше 50% собственост върху “Фаргонети” – ресторанта, който беше променил живота ѝ и сега беше нейното бъдеще.
