Една жена се усъмнява в дъщеря си, която се връща късно от училище с мръсни дрехи и решава да я последва. Пет години по-късно тя получава бележка за това как тази нейна постъпка е променила нечий живот завинаги.
Когато Шарън Баркър реши да отгледа дъщеря си Кати съвсем сама, тя знаеше, че нещата няма да са лесни за нея. Тя беше сираче без живи роднини, а съпругът й Кийт, който се беше заклел да я обича до края на живота си, се оказа женкар, който спеше с всяка жена зад гърба й.
В момента, в който Шарън разбра, че е омъжена за измамник, тя не се поколеба да се изправи срещу него и да го изгони от къщата им. Тя реши, че ще отгледа дъщеря си сама и не искаше да бъде с неудачник като Кийт. Тя беше независима жена и даде добро възпитание на 10-годишната Кати.
Така Кати израсна като мило и грижовно момиче, което помагаше на всеки нуждаещ се. Шарън се чувства горда, че въпреки че е самотна майка, е отгледала дъщеря си добре. Но възприятието й се промени в деня, в който забеляза, че Кати започва да закъснява от училище…
— Парк? — подозрително попита Шарън. Кати се беше прибрала късно от училище този ден и Шарън беше объркана, когато видя дъщеря си, покрита с прах с няколко изсъхнали клонки в косата.
— Да, мамо. Отидох в парка да играя с приятелите си и така дрехите ми се изцапаха. Първо ще отида да се преоблека. — отговори Кати, усмихвайки се, докато се втурна към стаята си.
Шарън не можеше да повярва, че Кати казва истината по някаква причина. Майките имат инстинкт, който незабавно ги предупреждава дали детето им лъже или не, а в сърцето на Шарън се прокрадна подозрение, че Кати крие нещо от нея. И както се оказа, тя беше права…
Три поредни дни Кати се връщаше късно от училище и всеки ден униформата й беше мръсна и покрита с прах. Шарън работеше като лекар в болница и тъй като нейната смяна беше през деня, тя беше помолила съседката им, г-жа Блейк, да се грижи за Кати, докато се прибере от работа.
Нейната смяна наскоро беше преместена за вечерта, така че тя напускаше дома след обяд с Кати и тогава забеляза, че Кати пристига късно от училище. Всеки път, когато я питаше защо закъснява, Кати отговаряше със същия отговор, че си играе с други деца, поради което дрехите й често бяха мръсни.
Когато попита за това г-жа Блейк, мислейки, че може да знае нещо, тя научи, че Кати никога не се е връщала късно от училище, когато се е грижила за нея. Това изплаши Шарън още повече, така че тя подаде молба за отпуск на следващия ден и реши да вземе Кати от училище. Въпреки това, когато пристигна там, тя научи, че Кати вече е заминала.
— Излязла е?
— Да, г-жо Бейкър. Кати си тръгва веднага след края на часовете. Има ли проблем?
— О, не… аз… просто исках да я изненадам, затова реших да я взема днес. — излъга Шарън. — Благодаря ви.
Въпреки това, когато се върна у дома, Кати все още я нямаше. Тя се притесни, защото беше проверила близките паркове и дори беше попитала някои от приятелите й, но те казаха, че Кати си тръгва скоро след часовете и никога не се срещат след часовете. “Къде ходи? Тя крои ли нещо нередно?”, Шарън беше притеснена.
Изведнъж входната врата се отвори и Кати влезе.
— Кати! — Шарън извика загрижена. — Къде беше? И каква е тази рана на коляното ти?
— О, мамо… — Кати се поколеба. — Няма нищо. Просто се спънах, докато си играех с децата.
— Скъпа, трябва да ми кажеш… — Шарън едва беше започнала да говори, когато телефонът й иззвъня. — Да, да, добре, ще дойда.
За съжаление отпускът й беше отменен поради спешност и шефът й я беше помолил да се яви в болницата веднага. Тя не искаше да тръгва и искаше да се изправи срещу Кати, но не можа. Тя помоли г-жа Блейк да се грижи за нея, докато я няма, като я инструктира, че не трябва да оставя Кати сама.
Въпреки това, тя беше решила да разбере къде ходи дъщеря й всеки ден след училище, така че на следващия ден тя пристигна в училище половин час преди края на часовете. Малко след като училищният звънец удари за разпускане, тя забелязва Кати на портата на училището, но вместо да се прибере, момичето изтича на съседна улица, успоредна на училището.
Шарън я последва мълчаливо, треперейки от шок, че дъщеря й е излъгала и вероятно е замислила нещо нередно. Озова се в стар изоставен гараж. Намираше се в отдалечен район и не се виждаше нито една жива душа. Шарън не можеше да продължи с колата си, затова паркира и последва Кати вътре пеша.
Няколко секунди по-късно входната врата на гаража се отвори и Кати се усмихна, когато влезе.
— Кати! Спри! — извика тя, като се втурна към гаража, преди вратата да се затвори.
Момичето се обърна и усмивката й изчезна.
— Мама?
— Кати! Ти ми каза… — Шарън тъкмо беше започнала да говори, когато малко кученце се затича към нея и започна да лае. Тя огледа гаража и забеляза възрастна жена, седнала на приглушена светлина, заобиколена от няколко кучета.
— Какво, по дяволите? Какво е това място? И коя си ти? — попита тя, ужасена, притискайки Кати към себе си, когато възрастната жена се приближи. Беше крехка, слаба като пръчка и леко приведена.
— Вие ли сте майката на Кати? — попита тя с треперещ глас.
— Защо те интересува? — сопна се Шарън. — Стой далеч от дъщеря ми! И не смей да ни последваш! — каза тя, докато грабна ръката на Кати и се приготви да си тръгне. Но думите на жената я спряха.
— Исках само да ви благодаря, г-жо Бейкър. Вие сте отгледали дъщеря си добре. Тя ми помогна, когато синовете ми не го направиха.
Шарън спря и се обърна объркана. Жената й се усмихна.
— Заради Кати съм жива, г-жо Бейкър. Ако нямате нищо против, може ли да седнем и да поговорим? Не мога да стоя още дълго.
— Да, мамо. — намеси се Кати. — Г-жа Грифит е сама. Никой не я харесва, но е много мила.
Шарън все още беше объркана от ситуацията, но последва г-жа Грифит и докато седяха на една пейка, по-възрастната жена разказа цялата си история.
Оказа се, че синовете й са я изгонили от къщата след смъртта на съпруга й, твърдейки, че не искат да се грижат за нея. Тя се скитала по улиците в търсене на работа, но никой не искал да я наеме на 90 и затова тя започнала да проси, да моли минувачите за храна, пари и дрехи. Веднъж тя се сприятелила с куче с малки кученца, докато се скитала по улиците. Завели я в стария гараж, където живеят, и тя заживяла с тях.
Тя срещнала Кати, докато един ден просела храна по улиците. Всички я пренебрегнали, освен Кати, която й предложила училищния си обяд. Един ден г-жа Грифит я довела в гаража, защото искала да види къде живее. Оттогава тя я посещавала всеки ден след училище, носейки храна от училищната столова за нея и кучетата.
— Но защо излъга, Кати? — попита загрижено Шарън. — Ти направи толкова добро нещо, като помогна на някой в нужда. Можеше да ми кажеш, скъпа.
— Съжалявам, мамо — извини се Кати. — Мислех, че ще се ядосаш. Но…може ли да я заведем у дома? Моля, моля, и кучетата също, мамо, моля те?
— Ъммм… — Шарън се поколеба, усмихвайки се. — Е, можем. Но ще трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш добре за кучетата. Обещаваш ли?
— Да, мамо! Благодаря ти!
— Моля, елате с нас, г-жо Грифит. Не мога да ви помогна много, но дъщеря ми и аз живеем сами и ще се радваме на вашата компания.
Възрастната жена не можеше да спре да плаче.
— Не знам как да ти се отплатя. Благодаря ти!
Въпреки че г-жа Грифит каза, че няма да може да върне услугата на Шарън, тя в крайна сметка го направи. Пет години по-късно, когато тя почина, Шарън намери бележка до леглото си. Г-жа Грифит я беше оставила под годежния си пръстен, за който винаги бе твърдяла, че съпругът й й е подарил за годишнината от сватбата им.
Шарън вдигна пръстена и издърпа бележката, за да я прочете.
„Скъпи Шарън и Кати,
Не мога да опиша колко много означавате и двете за мен. Вие се грижехте за мен като мое семейство, когато нямах никого до себе си. Аз съм бедна жена и никога не мога да върна услугата, която и двете ми направихте, но в замяна на вашата доброта ви оставих нещото, което означава най-много за мен. Надявам се, че сте намерили годежния ми пръстен. Казах ви, че ми е подарен от съпруга ми, но никога не съм ви казвала, че струва милиони.
Когато ми беше трудно няколко пъти ми минаваше през ума да го продам. Но аз устоях и не го продадох, защото много обичах мъжа си. Това е старинен пръстен, подарен от бабата на съпруга ми. Надявам се, че ще ви помогне, когато имате нужда от финансова помощ. Грижете се добре за себе си и за прекрасните кучета.
С любов,
Симон Грифит.”
Шарън благодари на г-жа Грифит в молитвите си, че е оставила най-любимото си притежание на нея и дъщеря й, но тя никога не го продаде. Вместо това тя го даде на Кати преди сватбата й и й каза, че трябва да пази пръстена на сигурно място и да го предаде на следващото поколение като част от тяхното семейно наследство, защото г-жа Грифит беше не по-малко член на семейството за тях.
