Богат мъж бяга от младо момиче, което чука на вратата му, когато вижда снимката, която тя държи в ръцете си – снимка, която заплашва да разкрие тайното му минало.
Беше още една перфектна неделя за Клайв Уолъс, но всичко беше на път да се разпадне. Първият знак, че нещо не е както трябва, беше, когато на вратата му се звънна и никой не побърза да отвори.
Звънецът на вратата се чу отново и Клайв извика на икономката:
— Франсиска! Моля те, заеми се с това! — После си спомни, че Франсиска е на почивка, затова тръгна към вратата с мърморене и я отвори рязко.
Там стоеше момиче, което държеше снимка в ръцете си, усмихна се плахо и каза:
— Татко?
Клайв ахна и се втренчи в момичето.
— Какво-какво? — попита той зашеметено. — Как ме нарече?
— Татко? — отново неуверено попита момичето. — Аз съм, Рейчъл…
Клайв понечи да затвори вратата.
— Не знам коя си момиче, но по-добре си върви, преди да съм се обадил на полицията.
— Виж! — извика момичето и бутна снимката към него, но Клайв отказа да погледне и затръшна вратата пред лицето й. Няколко секунди по-късно снимката излетя през процепа за пощата на входната врата и падна в краката на Клайв.
Той се наведе да я вземе и щеше да го смачка в юмрука си, когато беше уловен от погледа на жената, застанала до по-младата своя версия на снимката.
Снимката показваше мъж и жена в края на тийнейджърството и те грееха от щастие. Жената имаше маргаритки в косите си и те стояха пред полуразрушен селски параклис.
Те държаха ръчно отпечатан плакат, който гласеше: „Току-що женени!“. Клайв беше пометен от спомени, спомени, които не искаше. Миналото беше мъртво и погребано. Нищо не можеше да развали прекрасния му живот. Нищо.
Докато Клайв се взираше в снимката, която заплашваше да разтърси идеалното му съществуване, Рейчъл се препъваше по широката алея, водеща към величественото имение.
Рейчъл седна до бордюра и остави ридания да разтърсят крехките й рамене. Беше се заела от сърце да намери баща си и си беше представяла, че той отваря ръцете си към нея, приветствайки я в живота си.
Това не се случи и сега Рейчъл можеше да обвинява само себе си за детските си фантазии. Но истината беше, разбира се, че на 17 години Рейчъл все още беше дете, независимо колко пораснала си се представяше.
През последните три години Рейчъл трябваше да порасне бързо, след като майка й беше диагностицирана с агресивен мозъчен тумор. Тя се грижеше за майка си през последните няколко месеца от живота й и беше зашеметена от последното й разкритие.
— Баща ти… — беше прошепнала майка й и протегна снимката. — Баща ти живее в Мемфис… Отиди при него, Рейчъл, кажи му, че аз те пращам… Той е добър човек, толкова много го обичах…
Това беше последният й разговор с майка й. Малко след това майка й изпадна в кома, за да не се събуди никога повече. Рейчъл беше направила това, което майка й беше помолила, и всичко се обърка.
Тя бършеше сълзите от лицето си, когато любезен глас я попита:
— Хей, добре ли си? — Тя погледна нагоре и видя момиче на около 11 и момче на около 9, които изглеждаха загрижени.
Рейчъл кимна и момичето й подаде кърпа, за да почисти лицето си.
— Добре съм. — каза Рейчъл. — Само съм малко тъжна. Ще се оправя.
Момичето седна до Рейчъл и се усмихна плахо.
— Аз съм Ема — каза тя. — А това е малкият ми брат Райън. Как се казваш?
Рейчъл се усмихна.
— Аз съм Рейчъл. Какво правите, деца?
Както се оказа, Ема и Райън бяха на път да си купят сладолед и поканиха Рейчъл.
Отдавна Рейчъл не се беше чувствала толкова спокойна и щастлива, въпреки разочарованието си. Тримата си побъбриха и играха известно време, след което Рейчъл предложи да изпрати двете деца до вкъщи.
Докато вървяха, тя попита:
— Коя е вашата къща?
— Тази — каза Райън и посочи къщата на баща й. — Живеем там с майка си и татко.
В този момент се появи кола и до нея се приближи висока, елегантна жена, която явно беше бременна.
Райън и Ема изтичаха до жената и я прегърнаха. Ема каза:
— Мамо, това е нашата приятелка Рейчъл, тя ни изпрати до вкъщи, за да сме в безопасност.
— Това е много мило, Рейчъл“, каза майката на децата. — Аз съм Дейвина Уолъс и винаги си добре дошла тук.
Тогава Клайв отвори вратата и видя жена си и децата си да говорят с Рейчъл.
— Какво още правиш тук? — изкрещя той. — Махни се от семейството ми!
Давина, Ема и Райън изглеждаха шокирани, но Рейчъл избухна в сълзи, обърна гръб и избяга от пламналата в очите му омраза.
Тя влезе в едно кафене и седна. Поиска чай, за да се успокои. Докато отпиваше от чая си, забеляза двама мъже, които говореха тихо на една маса зад нея.
— … сейфът е пълен с пари, човече! Уолъс е зареден! — каза един от мъжете.
— Никога няма да отвори…Ти мечтаеш… — каза другият с презрителен глас.
— Ще го направи, ако опрем пистолет в главата на някое от скъпите му деца. — отговори първият мъж.
Рейчъл замръзна. Тези двама мъже говореха за нахлуване в къщата на баща й и за заплаха за двете деца, които сега знаеше, че са нейни брат и сестра! Тя не можеше да позволи това да се случи.
Същата вечер, когато двамата престъпници нахлуха в дома на семейство Уолъс, бяха посрещнати от полицията, която веднага ги арестува. Клайв каза на инспектора:
— Много съм впечатлен! Вие вероятно спасихте живота на семейството ми!
— Не. — каза инспекторът. — Тази млада дама беше героят. Тя ни се обади, когато чу как мъжете планират да те ограбят в кафене.
И инспекторът извика Рейчъл. Клайв се взря в дъщерята, която бе изгонил, и почувства как сълзи напълват очите му. Той пристъпи напред и я прегърна.
След това се обърна към Давина и обясни:
— Преди да те срещна, бях женен за майката на Рейчъл, но бяхме много млади и когато тя забременя… не съм горд да кажа, че избягах.
— Давина, тогава не бях готов да бъда баща на Рейчъл, но сега съм. Ема, Райън, това е вашата по-голяма сестра, Рейчъл!
За изненада на Рейчъл, Давина, Ема и Райън внезапно се появиха там и също я прегърнаха.
— Татко! – прошепна Рейчъл и се усмихна. Тя вече не беше сама, имаше семейство!
