Когато Логан намира голяма пачка пари в полуовъглен фотьойл, той трябва да направи избор: да задържи парите за себе си или да ги върне на собственика, който случайно е човекът, унищожил живота на Логан.
Логан Мичъл беше известен с много неща. Можеше да начертае идеален кръг на черната дъска с ръката си. Той беше от учителите, които ще те научат на нещо ново и ще те накарат да направиш нещо петдесет пъти, за да го усъвършенстваш.
Репутацията му на учител по математика го предшестваше. Докато не унищожи всичко, което обичаше.
Бяха изминали две десетилетия, откакто един студент го набеди, че е замесен в скандал с подкупи. Мъжът с блестяща 30-годишна кариера като професор беше обвинен във вземане на подкупи от деца срещу по-високи оценки.
Логан смяташе, че слуховете ще бъдат потушени в зародиш и спорът ще приключи.
Едно 15-годишно момче от заможно семейство обаче отказа да оттегли фалшивата си жалба и в крайна сметка това коства работата на Логан. В действителност момчето, Брадли Баркър, беше предложило веднъж да подкупи Логан. Лоугън веднага отказа, което ядоса тийнейджъра.
Това беше начинът на Брадли да си отмъсти на Лоугън, че го е обидил. Той не подозираше, че когато избухна скандалът, Лоугън имаше финансови затруднения да плати химиотерапията на любимата си съпруга.
Брадли не знаеше, че Логан няма никой друг на този свят, дори деца. Лоугън бе вземал заем след заем, молеше се пред приятел след приятел, всичко това, за да запази жената, която обичаше, жива.
Но когато загуби работата си с огромен пробив в репутацията си, той остана без възможност да плати сметките. Неговата партньорка в живота в крайна сметка издъхна и на следващия ден банковите власти го изгониха от собствения му дом.
Това беше преди 15 години. Логан живееше с остатъците от храната в ресторантите и с добротата на непознати, които съжаляваха стареца.
Логан вече не беше наранен да живее така. Беше вцепенен от мръсотията, вонята и опасността на улиците. Беше станало лесно да не се надява.
Докато един ден той прекоси нов квартал в търсене на картон и чаршафи, за да покрие мястото си в парка.
Тогава той забеляза руините на къща, която изглеждаше изгоряла. Въздухът наоколо все още беше леко топъл и с всеки слаб вятър по улицата се разнасяше миризма на изгоряло дърво и бетон.
— Надявам се, че това семейство е оцеляло. — промърмори Логан под носа си, гледайки купчините от развалини.
В този момент нещо привлече вниманието му.
Зад една от купчините прах имаше захабен фотьойл. На всеки би изглеждало като нещо, което не може да се използва.
Но Логан го видя като удобно допълнение към малкото си място за спане. Разбира се, тапицерията беше разкъсана на много места, а едната страна беше полуовъглена. „Но с няколко стари възглавници може да е доста уютно.“, помисли си Логан.
С помощта на любезен шофьор на камион Логан успя да го пренесе до парка. Той беше прав. Столът беше невероятно мек и уютен. Само дето имаше нещо изпъкнало от облегалката.
Логан се опита да го игнорира, но се поддаде на изкушението и направи прорез в облегалката, за да види какво е.
— Не, това не може да бъде! — Логан ахна, докато гледаше обемистата пачка пари, която беше извадил от облегалката на стола.
— Кой би оставил пари тук по този начин? — Логан се опита да ги скрие възможно най-добре до полунощ. След това, когато усети, че в близост до парка няма стъпки и превозни средства, започна да брои парите.
— 50 000 долара! — Логан никога не беше виждал толкова пари.
Старецът трябваше да направи избор. Определено можеше да задържи парите. Ако собствениците ги искаха, вече някой щеше да е дошъл да ги вземе.
Разбира се, имаше възможност собствениците да имат нужда от парите, особено ако трябваше да преминат през медицинско лечение.
— И ако се опитам, може би бих могъл да проследя семейството и да предам парите.
Логан можеше да е загубил почти всичко, но не и чувството си за почтеност.
— Не съм длъжен да ги върна. Но въпреки това ще направя всичко възможно да го направя.
На следващия ден Логан се върна в квартала и попита няколко съседа какво се е случило.
— Ах, беше просто ужасяващо. Пожарът избухна заради някакъв дефектен нов климатик. Случи се посред нощ, така че никой не го осъзна, докато не видяхме облаци дим, излизащи през прозорците на спалнята им.
Оказа се, че мъжът, съпругата му и тригодишното им дете са в болница Грейсън, където се лекуват от изгаряния трета степен.
— Боже! Как беше името на човека?
— Баркър. Брадли Баркър, съпругата му Натали и дъщеря им Лилиан.
Познатото име изпрати вълна от шок и топлина в тялото на Логан. Момчето, което го натопи и унищожи живота му, сега самото се бореше за живота си.
Логан се върна в парка, намери фотьойла и го ритна на земята. Той се канеше да го намушка със собствения си нож, когато нещо го спря.
Беше нечий смях, идващ от другия край на парка. Звучеше точно като на жена му.
— Тя не би искала да правя това. Тя би искала да постъпя правилно. Ах, тя беше такава! Но винаги е била права.
Когато Логан видя бившия си ученик да лежи в болничното легло, с петна от тялото му, покрити с бинтове, той изпита дълбоко съжаление. Всякакво подобие на гняв към него изчезна.
Брадли вече не беше същото момче. Той беше човек, който се страхуваше да не загуби всичко.
— Бил съм там. — спомни си Логан със сълзи на очи.
Брадли разпозна стария си учител и се опита да стане и да го поздрави. Логан хвана ръката на Брадли и го настани обратно в леглото.
— Много съжалявам. За всичко.
— Шшт. Знам, синко. Тук съм, за да помогна.
През следващите седмици Логан посещаваше Брадли и семейството му в болницата всеки ден. Те се възстановяваха добре и Лилиан се почувства доста комфортно да си бърбори с Логан.
В деня, когато семейство Баркър се прибраха, Брадли прегърна бившия си учител и заплака като дете.
— Не знаех, че жена ви е болна, сър. Наистина не знаех. Разруших живота ви и вижте какво направихте за мен в отплата.
— Ти ме нарани, защото ме боли по някакъв начин. Сега искам да се излекуваш.
Натали, съпругата на Брадли, държеше старите набръчкани ръце на Логан и каза:
— Тогава трябва да дойдеш да живееш при нас. Бъди учител на нашето малко момиченце. Помогни ни да се излекуваме.
С очарователна усмивка той прегърна и двамата.
— Добре.
