Бедно момиче на име Синтия отчаяно продва семейна реликва, за да плати операцията на баба си. Дни по-късно тя е изненадана да види наследството обратно на прага си.
Синтия беше израснала в любящ дом, но нямаха много пари. Съседите им от друга страна бяха богати собственици на местна верига за хранителни стоки. Тя винаги играеше със сина на съседите, Джулиан.
Синтия не го знаеше, но Джулиан вече беше влюбен в нея по това време. Когато играеха пред къщите си, Джулиан късаше цветя за Синтия и споделяше с нея скъпите си шоколади и бонбони.
Родителите му обаче не одобряваха приятелството им и всячески се опитваха да държат двете деца далеч едно от друго.
— Джулиан, тя ще повлияе на начина, по който се държиш. Ще станеш буен и лигав. — казваше майка му. — Трябва да си вътре на уроци по музика и да ходиш на тренировки по футбол, вместо да играеш детски игри в двора.
Родителите на Синтия можеха да почувстват, че родителите на Джулиан ги гледат отвисоко, така че те също я помолиха да спазва дистанция. Тъй като двамата учеха в едно и също училище обаче, те останаха приятели и прекарваха годините си на израстване заедно, без родителите им да знаят.
Когато стигнаха до средното училище, Джулиан започна да бъде тормозен в училище, след като децата разбраха, че той е наследник на бизнес за милиони долари, който учи в държавно училище.
Синтия винаги защитаваше Джулиан, заставайки сьрещу тези, които биха го съдили.
— Той и семейството му са практични. — казваше тя. — Ами ако искат Джулиан да посещава държавно училище като всички нас?
По време на средното училище и гимназията Джулиан продължаваше да бъде наричан „странното богато дете“ от своите съученици. Това беше, защото се интересуваше от антики, които хората на неговата възраст просто не намираха за интересни. Синтия не обърна внимание на това и остана приятелка с него.
Един ден Джулиан реши най-накрая да признае чувствата си към Синтия на училищния им бал. Той се погрижи да се облече възможно най-добре и да донесе със себе си кутия със същите шоколадови бонбони, които споделяше със Синтия, когато бяха деца.
Когато стигна до танците обаче, беше изненадан да я види с момче.
— Хей. — поздрави я той, когато пристигна.
— Здравей, Джулиан. Знам, че казах, че няма да дойда с момче, но добре, Адам ме покани да излезем. — сви рамене тя. Адам беше защитник на футболния отбор и най-популярният човек в училище. Винаги бе намирал Синтия за интересна, затова я ухажваше.
Джулиан искаше да уважава връзката на Синтия. Въпреки че се страхуваше, че Адам ще я нарани, той реши да ги остави и просто да ги наблюдава от разстояние. Оттогава обаче Синтия също запази дистанция и те се разделиха.
След като завършват гимназия, Джулиан и Синтия тръгнаха по различни пътища. Той продължава да учи бизнес в известен колеж в Бостън, докато Синтия остана във Вирджиния и учеше в местен университет.
Години по-късно, когато Джулиан реши да се премести при родителите си във Вирджиния, той разбраира, че родителите на Синтия са загинали в странна автомобилна катастрофа. Той пристигна точно навреме за погребението и отдаде почитта си.
— Съжалявам за загубата ти. — нежно й каза той. По това време Синтия не можеше да се утеши и беше съсипана. Тя плака през цялото време на погребението, а Джулиан я подкрепяше, като й правеше компания.
Когато Синтия успя да си възвърне самообладанието, тя най-накрая поздрави Джулиан както трябва.
— Благодаря ти, че присъства на всички дни на погребението. — каза тя тихо. — Оценявам го. — усмихна се тя.
— Разбира се. Дори не е нужно да го споменаваш. — отговори Джулиан. — Как си? Какво правиш сега? — попита той.
— Управител съм в местно кафене. Всъщност съм сгодена. За Адам. — разкри Синтия, показвайки пръстена на пръста си.
— О! — изненада се Джулиан. Той беше шокиран и усети как стомахът му се свива. Въпреки че минаха години, той все още се чувстваше по същия начин и се надяваше посещението му във Вирджиния да предизвика искра между тях. — Честито! — успя да каже той.
— Къде е сега? Не го видях през последните няколко дни. — попита Джулиан.
— Беше зает на работа. Не можеше да пропусне командировка до Калифорния, така че в момента е там. — обясни Синтия.
Джулиан смяташе, че не беше правилно Адам да остави Синтия в най-уязвимото й състояние, но реши да не се меси. Вместо това той й даде да разбере, че в случай че някога има нужда от нещо, той е само на едно обаждане разстояние.
За втори път в живота им Джулиан реши да уважи връзката на Синтия и да си тръгне. Този път той направи всичко възможно да продължи напред.
Две години по-късно, докато работеше под ръководството на баща си в тяхната компания, Джулиан се сблъска с млада жена на име Кийра, в която започна да се влюбва. Те се срещнаха за първи път в Бостън, когато бяха в университета, само за да се срещнат отново на бизнес среща във Вирджиния.
“Предполагам, че това е съдба.”, помисли си Джулиан, след като се срещнаха отново. Той реши да я ухажва и в процеса тя му помогна да отвори малък антикварен магазин в града, докато все още работеше в семейната верига за хранителни стоки.
Междувременно Синтия забременя, след като се омъжи и спря да работи. Докато беше бременна, баба й се разболя и се наложи спешна операция, която струваше цяло състояние. За съжаление, Адам не желаеше да даде пари и настоя Синтия да продаде няколко от своите ценности, за да може да плати за операцията.
— Баба ти вече е стара, Синтия. Ние, от друга страна, трябва да мислим за нашето семейство и бъдещето на нашето дете. Не мога да похарча спестяванията си за нейната операция, когато знам, че трябва да похарча за раждането на детето ни скоро след това. — каза той.
Синтия не можеше да повярва, че Адам й намеква, че трябва просто да остави баба си да умре, особено когато тя беше нейната втора майка, след като и двамата й родители починаха. Това я накара да се запита дали иска да се омъжи за него или не.
Последната капка за нея дойде, когато Адам отказа да позволи на бабата на Синтия да живее с тях, за да може тя да се грижи за нея. Той каза, че не иска къщата им да “мирише на смърт”.
— Адам? Как можеш да говориш толкова лошо за баба ми? Тя е моята баба! Покажи малко уважение! — каза тя, като най-накрая избухна.
— Вече прекарваш цялото си време с нея! Ами аз? Нямаш ли задължения към мен като твой съпруг? Къщата ни е бъркотия, всеки ден ям остатъци, всичко това, защото си в къщата на баба си ден и нощ! — възрази той.
— Смешен си, Адам. Тя е болна! — каза Синтия, този път плачейки.
— Знаеш ли какво? Продължавай и живей с нея. Така или иначе се грижиш за нея повече отколкото за мен. Искам да изляза от тази връзка, ако изобщо можете да я нарека така. — каза той, излизайки от вратата на апартамента им.
Синтия изхлипа. Беше бременна, безработна и сега съвсем сама с болната си баба. Тя опакова нещата си и се запъти към къщата на баба си.
— Бабо! — извика тя. Баба й, макар и прикована към леглото, протегна ръка, за да хване тази на Синтия. — Адам ме напусна.
След като спря да плаче тази нощ, Синтия огледа добре баба си, докато тя спеше дълбоко.
— Ще направя всичко възможно, за да те задържа при мен, бабо. Обещавам! — прошепна тя. Беше готова да продаде всичко, за да спаси живота на баба си.
Синтия си спомни, че имат семейна реликва у дома, за която майка й и баща й винаги говореха. След като я намери в стар сандък, тя реши да посети антикварния магазин на Джулиан още на следващия ден, за да я продаде.
— Синтия! Каква изненада! — каза Джулиан, когато тя влезе.
— Хей. — махна тя с ръка. — Трябва да го продам, за да мога да платя операцията на баба ми. Колко струва според теб? – попита го тя.
— О, уау. Това е много уникален часовник. — каза Джулиан, докато го разглеждаше. — Мога да го купя за 50 000 долара.
Синтия беше зашеметена. Тя мислеше, че ще може да получи най-много около 5000 долара за часовника.
— Сериозен ли си? — попита тя.
Джулиан кимна.
— Това е хубаво бижу от началото на 1900 г. Мога да го продам на музей или на колекционер от висок клас. — обясни той.
Без да мисли повече, Джулиан написа на Синтия чек за 50 000 долара.
— Надявам се баба ти да се възстанови добре, Синтия. Ако някога имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. Нали?
— Благодаря ти, Джулиан. Наистина, благодаря ти! — каза Синтия, преди да се втурне през вратата, за да заведе баба си в болницата.
Това, което Синтия не знаеше, беше, че те живееха в наистина малък град. Джулиан знаеше за трудната й ситуация и че Адам я е изоставил, така че искаше да й помогне толкова, колкото можеше. Той също вярваше, че това може да е неговият шанс.
Същия ден Синтия успя да плати операцията на баба си. Останах й и малко пари за раждането на детето си след няколко месеца.
Синтия остана до баба си няколко дни, докато се възстанови в болницата. Операцията й беше успешна и Синтия не можеше да бъде по-щастлива.
Когато се прибраха у дома, Синтия беше изненадана да види пакет в пощата. Тя го отвори и видя семейната им реликва, този път с бележка от Джулиан. Тя гласеше:
“Скъпа Синтия,
Дано операцията на баба ти мине добре. Бих искал да ти върна това. Мястото му е във вашето семейство, а не в музей или в моя антикварен магазин.
Също така бих искал да използвам възможността да ти кажа веднъж завинаги, че през годините винаги съм бил влюбен в теб. През годините винаги съм мислил, че съм пропуснал шанса си, но сега, когато знам, че вече не си с Адам, не искам повече да пропускам шанса си. Обичам те, Синтия, и винаги съм те обичал.”
Синтия беше зашеметена. Тя се опитваше да погребе чувствата си към Джулиан от деца, тъй като винаги смяташе, че не са подходящи един за друг. Докато тя беше от бедно семейство, Джулиан беше богат. Тя мислеше, че родителите му никога няма да одобрят връзката им, така че винаги се отнасяше към него като към приятел.
Този път обаче тя реши най-накрая да направи нещо за собственото си щастие. Тя тръгна към антикварния магазин на Джулиан, за да му даде отговор на писмото.
— Здравей. — махна му тя. Постави същия часовник на масата пред него.
— Моля те, Синтия. Твое е. Задръж го. — настоя Джулиан, опитвайки се да го върне.
— Не, Джулиан. Твое е. Искам да го имаш. — усмихна се тя. — Винаги съм изпитвала чувства към теб. Знаеше ли това? — започна да казва тя. — Но винаги съм смятала, че сме от два различни свята. Аз съм бедно момиче, ти си богат човек. Родителите ти никога не биха го одобрили. — обясни Синтия.
— И така, опитах всичко възможно да сдържа чувствата си. Отнесох се към теб като към добър приятел, когото не искам да загубя, и някак си остана така. Но сега, ето ме, използвайки шанса си. Обичам те, Джулиан, и не заради това, което имаш или през което сме преминали, а заради това кой си. Ти си страхотно човешко същество и съм благодарна, че те имам в живота си. — усмихна се тя.
Джулиан нямаше как да не се насълзи. Цял живот чакаше този момент и не можеше да повярва, че най-накрая се случва.
Родителите на Джулиан вече знаеха колко много синът им обича Синтия и осъзнаха, че би било погрешно да го лишат от щастие, така че посрещнаха Синтия и нейното бебе с отворени обятия.
Джулиан се отнасяше към дъщерята на Синтия като към собствено дете и след няколко години те приветстваха две свои деца. Те се преместиха в красив провинциален дом, където продължиха да се грижат за бабата на Синтия, която живееше дълъг и щастлив живот с тях.
