Бедна жена се смилява над бездомна старица и я прибира у дома. На лицето на старата дама имаше белег, за който тя по-късно щеше да разбере, че има голямо значение за собственото й съществуване.
Съдбата на Деми беше такава, че тя знаеше колко голямо значение имат добротата и съчувствието в живота. Тя беше на 38 години и беше самотна майка на три деца, отглеждайки ги сама след смъртта на съпруга си.
Когато Деми беше на 8 години, смъртоносен пожар погълна дома й, отнемайки живота и на двамата й родители. Социалните служби я настаниха в сиропиталище и тя беше осиновена по-късно от богата двойка.
Деми израсна в любящ дом и беше дълбоко благодарна на осиновителите си за това. Така че, когато стана финансово независима, тя реши да помогне на други пренебрегнати деца и започна да работи на половин работен ден в приют за бездомни.
Никога не си е представяла, че един ден ще прибере някой, който е част от нейното трагично минало…
Деми работеше в приюта, когато възрастна жена се приближи до нея. Тя сервираше супа на бездомните и даде щедро количество от горещия пилешки бульон на жената.
— Приятен ден, госпожо! — каза тя, подавайки супата на жената.
Старата дама кимна с благодарност.
— Благодаря ти, скъпа! — отвърна тя.
Тя седна на една пейка и се наслаждаваше на горещия бульон в студа. Ръцете й трепереха, докато пиеше супата внимателно.
От момента, в който Деми я видя, нещо в жената я порази. Знаеше, че има нещо много познато в нея.
— Виждал съм я и преди, но къде? — учуди се Деми.
Когато Деми приключи със сервирането на супата на другите на опашката, жената все още ядеше и Деми реши да говори с нея.
— Съжалявам, госпожо, но срещали ли сме се преди? Белегът на дясната ви буза… познат ми е. — каза тя, приближавайки се към нея. Най-накрая си спомни, че това е белег, който е виждала преди.
С треперещи ръце възрастната дама докосна белега си и се усмихна:
— Не помня, скъпа. Тази стара птица дори не помни дали е яла сутринта. Къде си мислиш, че си ме виждала? — попита тя, но Деми не знаеше отговора.
— Иска ми се да можех да си спомня, госпожо. — изчерви се тя. — Нова ли сте тук? Не съм ви виждала тук преди.
Жената кимна.
— Мерил. Казвам се Мерил… Това знам. Дойдох тук преди седмица. Супата е топла и хубава. Благодаря ви. Отдавна не съм ял толкова добре.
— Няма за какво, госпожо. — Тя направи пауза. — Искате ли да дойдете с мен? Имам свободна стая у дома. Можеш да останете там, колкото искате.
— Но синовете ми сигурно ме търсят. Изгониха ме… но ще дойдат за мен. Познавам ги… Обичат ме!
— Вашите синове? Имате семейство и са ви принудили да живеете тук? — попита Деми и жената я погледна шокирана.
— Познавам ли те? Срещали ли сме се преди? Защо пия тази супа?
Деми разбра, че не е в добро психическо състояние. Сърцето й се късаше, като гледаше как възрастната жена страда и не можеше да я остави така.
Накрая тя заведе жената у дома, предложи й топло, уютно легло, в което да спи, и я увери, че ще се чувства добре там.
— Приятен сън, Мерил. — каза Деми, след като изгаси осветлението в стаята.
— Мамо, коя е тя? Защо живее с нас? — попитаха децата й и Деми им каза да не безпокоят старата дама.
— Шшшт. Тя се нуждае от нашата помощ. Знаете, че да помагаме на другите е хубаво нещо, нали?
Децата кимнаха и се съгласиха да не безпокоят Мерил.
Междувременно Деми не можеше да махне белега от главата си.
— Къде съм го виждала преди? — чудеше се тя.
На следващата сутрин Деми закусваше с Мерил и децата й, когато на вратата се позвъни.
— Благодаря, че дойде, мамо. — каза Деми, когато отвори вратата. Беше помолила майка си Касандра да гледа децата й този ден, защото съседката й, която обикновено ги гледаше, докато тя беше на работа, имаше други ангажименти.
— Бабо! Баба е! — Децата на Деми изтичаха до Касандра и я прегърнаха.
— О, милички! Липсваше ли ви баба?
По-малката дъщеря на Деми кимна.
— Да! И имаме някой нов в нашата къща. Мама я доведе у дома снощи! — каза тя.
— Вчера срещнах една жена в приюта за бездомни и имам чувството, че съм я виждала някъде преди, но не съм сигурна къде. Тя обаче не е в добро състояние. Трябва да я заведа на доктор. Бих ли направила това за мен?
— Разбира се, скъпа. Мога ли да се срещна с нея?
— Да, разбира се!
Когато Касандра стигна до масата за хранене и видя Мерил, тя пребледня.
— Деми, къде я намери? — попита тя. — Как не я разпозна?
— Не разбирам, мамо… За какво говориш?
— Здравей! — тихо каза Касандра на Мерил. — Помниш ли ме? Аз съм осиновителката на Деми, Касандра… Little Sunrise Home… Спомняш ли си нещо, когато чуеш това?
Мерил се взря в лицето на Касандра и тя започна да плаче.
— Къде е Деми? В безопасност ли е? Жива ли е? О, скъпа, не съм я виждала наоколо. Можеш ли да й се обадиш?
Деми погледна майка си объркана.
— Мамо, какво става?
— Тя ти спаси живота, миличка. Когато беше на 8…
Мерил се оказа съседката на Деми и нейните родители. Тя беше тази, която спаси Деми от горящата къща, което доведе до белега на лицето й. Тя също се беше опитала да спаси родителите на Деми, но беше твърде късно.
Когато пожарникарите дошли, те открили, че родителите на Деми са загинали в пожара. Сърцето на Мерил плачеше за Деми, която беше настанена в сиропиталище от социалните служби. Един ден тя разбрала, че Деми е осиновена, и така се запознала с Касандра и нейния съпруг Ник, осиновителите на Деми.
Тогава Деми се отдалечи и никога повече не видя Мерил. Междувременно, когато Мерил пораснала, синовете й я изхвърлили от къщата.
— Тя ми е спасила живота? – попита разплакана Деми.
— Тя го направи и заслужава благодарност, Деми. Защо не я приемеш? Тя се нуждае от любящ дом и ти можеш да й го дадеш.
— Прекрасна идея, мамо. — каза Деми. — Бих направила всичко за нея… Мерил. — добави Деми.
— Би ли живяла с нас? Искаме да бъдеш част от семейството. Децата ми и аз ще се радваме да си тук.
— Деми? — попита старата дама, напрягайки паметта си. — Това ти ли си?
— Да, Мерил… Аз съм и съм толкова благодарна за това, което направи.
— О, все още си толкова красива, колкото беше, когато беше малко момиченце. Бих искала да остана с теб, скъпа…
Деми настани Мерил в дома си и децата й започнаха да я наричат баба Мерил. За съжаление Мерил не винаги ги разпознаваше. Тя беше диагностицирана с деменция, което причиняваше пропуски в паметта й.
За да помогне на Мерил да си спомни подробности от живота си, Деми й направи дневник, в който записваше всичко от първата им среща до деня, в който се срещнаха в приюта за бездомни.
— Това е като дневник с нашите истории, Мерил. — каза й тя една вечер. — Дневник за това как една мила жена спаси малко момиченце и станаха красиво семейство.
