Бедна жена трябвало да купи стол за хранене на бебето си, затова отишла на битпазара. Когато се прибира вкъщи, тя разбира, че дъщеря й се чувства неудобно да седи на стола, защото на възглавницата има нещо, което се оказало бележка с молба за помощ.
Дейзи Ууд беше 29-годишна омъжена жена. Тя и съпругът й Боб се запознаха, докато бяха в системата за приемна грижа и след като я напуснаха, останаха заедно.
Дейзи работеше като сервитьорка в ресторант, но когато забременя с момиченцето си Ина, напусна, за да се грижи за нея. Боб беше прохождащ художник, който всеки ден продаваше своите картини и скулптури на оживена улица.
С достатъчно за ежедневните си разходи, те обикновено купуваха нещата за бебето си от битпазара, за да спестят пари. Един ден Дейзи попита Боб дали могат да купят на Ина столче за хранене. Тя беше на 6 месеца и щеше да започне да яде твърда храна.
След като се разхождаше известно време из пазара, Дейзи се натъкна на щанд, който продаваше прекрасни и добре запазени бебешки артикули. Жената зад щанда продаваше подплатено столче за хранене на достъпна цена и Дейзи искаше да го купи.
— Здравей. — каза тя на жената, която продаваше стола. — Бих искала да купя това, моля. Дъщеря ми наистина би го харесала.
Жената погледна тихо Дейзи и кимна с глава. Дейзи разбра, че жената е плакала, както си личеше по червените й очи.
— Добре ли си? — тя попита.
— Добре съм. Моля, вземете стола. Надявам се дъщеря ви да го хареса. — меко отвърна жената, докато взимаше парите от ръцете на Дейзи.
Дейзи развълнувано взе стола и го отнесе със себе си вкъщи. Веднага щом стигна, тя взе Ина и я постави на стола.
— Харесва ли ти? — попита тя дъщеря си.
За съжаление, Ина започна да плаче веднага щом седна. Объркана, Дейзи реши, че просто трябва да свикне. Тя вдигна дъщеря си и я залюля напред-назад, преди да я постави отново на стола. Но бебето заплака още по-силно.
— Хм… — помисли си Дейзи. — Чудя се какво не ти харесва в него, скъпа. Има най-меката възглавница. — каза тя, потупвайки седалката.
Тя взе Ина на ръце и повдигна възглавницата, за да я оправи и тогава забеляза парче хартия, което стърчи изпод възглавницата, където беше забодено.
Листът беше сгънат на две, откъдето се виждаше ред, който накара Дейзи бързо да отвори писмото. Той гласеше:
„Благодаря ви, че взехте този стол за хранене със себе си. Бих искала да го запазя, но за съжаление не видях момиченцето ми да расте. Загубих го, заедно със съпруга ми, в автомобилна катастрофа точно преди година.
Всеки ден се чудя защо Бог ги взе от мен и ме запази жива. Моята малка дъщеря беше боец – месеци наред беше в болница. Изхарчих всичките си пари за нейното лечение, но нищо не се случи. Тя все пак не успя.
Сигурно съм полудяла… Не знам защо разказвам подробно историята си на непознат чрез бележка. Предполагам, че това е моят начин да викам за помощ – чувствам се самотна и писането ми дава утеха. Отчаяно се нуждая от помощ… Не знам как мога да продължа да живея по този начин.
Този стол е ценен за мен, защото беше последното нещо, което покойният ми съпруг и аз избрахме за дъщеря ни, когато беше още жива. Ако сте прочели до тук, моля, погрижете се за детето си. Не успях да спася моето.”
Изненадана да прочете такова емоционално съобщение от бившия собственик на стола, Дейзи реши да се върне на битпазара на следващия ден, за да намери жената, която й продаде стола.
— Прочетох бележката ти. — каза й Дейзи, щом стигна до сергията на жената. Тя беше изненадана, но се усмихна нежно на Дейзи.
— Съжалявам. Сигурна съм, че сте били поразени от това, което прочетохте. Предполагам, че просто имах нужда от приятел, с когото да говоря, и това беше моят начин да помоля за помощ. — призна жената. Тя се представи като Саманта и протегна ръка на Дейзи, за да я стисне.
— Всичко е наред. Радвам се, че видях съобщението ти.— увери Дейзи Саманта. — Имаш ли нужда от някой, с когото да говориш? Цялата съм в слух. — каза й тя и Саманта започна да плаче.
Тя разкри, че въпреки че има още две деца у дома, все още й липсва старият живот.
— Дъщеря ми и съпругът ми толкова много ми липсват, толкова ме боли. — изхлипа тя.
— Децата ми са твърде малки, за да разберат какво се е случило. Те са само на 3 и 5 години. Нямам с кого да говоря вкъщи, защото покойният ми съпруг и аз се бяхме преместили няколко месеца преди инцидента. — обясни Саманта.
— Не мога да помогна, но се чувствам сама. Седя с мъката си всеки божи ден. Вече не можех да търпя да виждам неизползваните неща на малкото ми момиченце у дома, така че най-накрая реших да ги продам на битпазара. — каза тя на Дейзи.
Дейзи не знаеше какво да каже на Саманта. Част от нея искаше да върне столчето за хранене, осъзнавайки неговата сантиментална стойност. Когато обаче започна да предлага това, Саманта отказа.
— Мога да запазя тези неща, ако поискам, но това няма да върне времето назад и да върне бебето ми. Радвам се, че отиде при теб. Дори да продам всичките й вещи, тя ще живее в сърцето ми завинаги. — увери Саманта Дейзи.
От този ден Дейзи и Саманта станаха приятелки. Дейзи правеше компания на Саманта, за да не й се налага да прекарва всеки ден, потънала в мислите си, и по същия начин Саманта се превърна в система за поддръжка на Дейзи.
— Защо не си намериш работа отново? — попита Саманта Дейзи един ден, когато тя се оплака от растящите сметки, които тя и Боб трябваше да плащат. — Ще се радвам да се грижа за Ина по време на работните ти смени. Момчетата биха могли да се възползват от приятелка в игрите. — предложи Саманта.
Дейзи беше благодарна, че Саманта беше готова да й помогне по такъв начин. Заедно те потърсиха добра работа за Дейзи, която да работи на половин работен ден, за да може да помогне на Боб да плаща сметките им. Саманта идваше в дома на Дейзи с двамата си сина, където се грижеха за бебето Ина, докато Боб и Дейзи се върнеха вкъщи след работния ден.
