Беден мияч на чинии с финансови затруднения дава последния си чифт обувки на по-възрастна жена, за да може тя да предпази краката си от студа. На следващия ден той намира билет от лотарията и когато отива да опита късмета си, открива нещо изненадващо.
65-годишният Макс Уилсън почистваше енергично съдовете, докато гледаше през малкия кухненски прозорец на Roaster’s Diner в Ню Йорк. Температурата в града беше ниска и валеше лек сняг, покриващ целия пейзаж с лист от мек бял лед.
Той забеляза няколко души да вървят по улицата и изглежда, че всички се забавляваха добре. Вероятно нямаха същите грижи като него, помисли си той, докато ги наблюдаваше.
Майка му беше болна от остра пневмония и той работеше допълнителни смени в закусвалнята, за да свързва двата края.
— Някой ден нещата ще се променят за теб, Макс. Не губи надежда… — успокои се той, докато измиваше чиниите и ги оставяше на кухненската плоча.
Като мияч на чинии в Roaster’s Diner, животът на Макс се въртеше около две неща: почистване на чинии и осигуряване на безупречното изпълнение на работата.
Понякога, когато Макс свършеше със задълженията си и имаше малко свободно време, началникът му го изпращаше до масите да приема поръчки от клиентите и ако късметът на Макс проработеше този ден, му оставяха скромен бакшиш.
Един такъв ден, когато нямаха персонал, шефът му го помоли да приема поръчки от клиентите. Точно в този ден Макс видя възрастна дама пред ресторанта. Тя стискаше куфара си и се оглеждаше объркано.
— Какво става с нея? Има ли нужда от нещо? — чудеше се той, докато стоеше известно време и я гледаше.
— Маса 9, Макс! — обяви готвачът, прекъсвайки вниманието на Макс. Поръчката за маса 9 беше готова. След като я сервира и се върна до тезгяха, Макс забеляза, че жената не е помръднала.
Той беше наясно със студеното време и видя, че жената беше зле облечена. Беше с тънко яке и лавандулов шал, а обувките й бяха износени с дупка на десния пръст.
Сърцето на Макс се сви и той реши да се приближи до нея. Той помоли сервитьор да се погрижи за поръчките му, когато излезе от заведението.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? — попита той, приближавайки се към нея. — Чакате ли някого?
Жената го погледна с изпълнени с надежда очи.
— О, да, да. Синът ми трябваше да ме вземе оттук, но му излезе работа и каза, че ще закъснее. Чудех се дали мога да изчакам някъде наблизо. Тук е доста студено. Пристигнах тази сутрин и не съм запозната с града, така че не знам къде да отида.
— О! Значи сте срещнали правилния човек, госпожо. — усмихна се Макс. — Аз работя в тази закусвалня тук. Искате ли да изпиете кафе, докато чакате сина си?
— О, това би било прекрасно. — каза жената, докато Макс й помагаше да отиде до закусвалнята. Той забеляза, че тя ходи трудно заради обувките си и се радваше, че й помогна, защото ако беше останала на студеното време повече, щеше да се разболее като майка му.
Когато жената се настани в закусвалнята, Макс й даде чаша горещо еспресо. После коленичи до нея и започна да й събува обувките.
— Какво се опитваш да направиш? — Тя дръпна крака назад, уплашена.
— Обувките ви са износени, госпожо. Може да не знаете това, защото сте нова в този град, но няма да можете да понесете този студ в тези обувки. Обуйте ги… — Макс даде на по-възрастната жена последният си чифт ботуши.
— Покойният ми баща ми ги донесе от Азия. Те са наистина специални за мен… Имам комплект резервни обувки в шкафчето си. Можете да ги вземете. Ще стоплят краката ви.
Възрастната жена имаше сълзи в очите.
— Обувките, които носех, също са ми любими. Мислех, че ще стоят добре с тоалета ми. Благодаря ви. Как се казвате, мили човече? Аз съм Стела.
Макс се представи и двамата поговориха известно време, след което синът на Стела, Адам, я взе от закусвалнята. Адам предложи пари на Макс, когато научи, че е помогнал на Стела, но Макс скромно му отказа.
— Тя беше прекрасен клиент за нас, така че ще считам щедростта си за възмездена. Наистина не мога да взема парите, съжалявам… — каза той.
На следващия ден Макс излизаше от закусвалнята след смяната си, когато случайно попадна на билет от лотарията. Той го вдигна от земята и го завъртя няколко пъти в ръцете си, чудейки се какво да прави с него.
— Не мога да намеря собственика му и с моята съдба ще загубя. Но нека да опитаме… — Той реши да рискува и отиде до съседен магазин, за да опита късмета си.
Когато продавачът в магазина провери серийния номер, той почти извика в ушите на Макс.
— О, боже! Ти спечели! Ти спечели от лотарията $5000! Поздравления!
— Какво? — Очите на Макс се разшириха. — Наистина ли?
— Разбира се, да! — каза собственикът на магазина.
Когато Макс получи паричната си награда, той шепнешком благодари на Бог за случайното си щастие.
Но работата беше там, че лотарийният билет не беше случаен. Адам, собственикът на смесения магазин, нарочно го беше оставил на земята, за да го намери Макс. Нещо повече, това дори не беше истински лотарен билет. Всичко беше инсценирано от Адам, за да се отплати за добрината на Макс към Стела.
Въпреки че Макс не осъзнаваше каква велика проява на доброта бе направил, като предложи ботушите си на непозната в студа, Бог знаеше, че трябва да бъде възнаграден за това по някакъв начин. И именно чрез Адам щедростта на Макс беше възнаградена.
